На Веселото гробище всички обичат да се забавляват за сметка на Еней, единствената жена - гробар в света. Ето и сега са я излъгали, че гробището ще се мести, заради финансови далавери, а труповете ще се транспортират за по-бързо с "трупопровод". Еней обаче не е просто впиянчена балама, на която останалите гробари са внушили, че е медиум и шегичката за бъдещето на гробището далеч не е просто шега... Еней се оказва въвлечена във вихъра на спекулации, изнудвания и корупция, показвайки за всеобща изненада, че е апетитна жена, съобразителен касоразбивач, че може да управлява манастир и спаси лудница...

СЪБИТИЕТО

Сатиричен театър "Алеко Константинов"
300-а премиера: 2 октомври 2017

2 октомври 2017 - 19.30ч
11-23 октомври 2017 - 19.30ч
17-26 ноември 2017 - 19.30ч

Кради по-малко!
от Дарио Фо
превод - Светозар Златаров

Сценична версия и постановка - Ивайло Христов
Сценография - Марина Янева
Музика - Кирил Дончев
Хореография - Татяна Соколова

. Еней - Йорданка Стефанова
. Ковчегофоб - Михаил Сървански
. Първи гробар, Първи луд, Полицейски инспектор - Стефан Додуров
. Втори гробар, Втори луд, Съдия - Боян Арсов
. Трети гробар, Трети луд, Първи полицай, Пазач - Пламен Великов
. Четвърти гробар, Четвърти луд, Втори полицай, Крадец - Стелиан Радев
. Директор - Константин Икономов
. Уличница, Втора монахиня - Екатерина Георгиева
. Първа монахиня - Ирина Първанова
. Игуменка - Добрина Гецова
. Изнуден - Богдан Казанджиев
. Професор - Пламен Сираков

Първата премиера на комедията се състои в Театър "Одеон" в Милано на 4 септември 1964, под режисурата на Дарио Фо, а съпругата му Франка Раме изпълнява ролята на Еней.

На 27 март 1970 е първата българска премиера на "Седмо: кради по-малко!" (както е цялото заглавие на пиесата) в Сатиричния театър. Постановката е на Гриша Островски, а ролята на Еней е поверена на Невена Коканова и Мариана Аламанчева. В тогавашното разпределение участват също така:
Първи гробар, Луд, Полицейски инспектор - Климент Денчев
Втори гробар, Луд, Съдия - Коста Карагеоргиев
Трети гробар, Луд, Изнуден - Петър Пейков
Директор - Светослав Пеев
Ковчегофоб - Никола Анастасов, Вели Чаушев
Игуменка - Цветана Гълъбова
Уличница, Монахиня - Златина Дончева, Божидара Цекова
Професор - Димитър Манчев
Полицай - Веселин Павлов

АВТОРЪТ


Дарио Фо и Франка Раме

Блестящ актьор, известен режисьор, един от най-популярните италиански драматурзи на ХХ век, Дарио Фо с десетилетия привлича вниманието на критиците и поклонниците на театъра. Способността му да въздейства върху аудиторията е сравнявана с тази на Савонарола, а пиесите му с успех се поставят по всички континенти. Новината за присъждането на Дарио Фо на Нобелова премия за литература през 1997 поляризира общественото мнение в Италия и като всичко, свързано с него, от една страна предизвиква буря от възторг, а от друга - вълна от негодувание. И независимо че Дарио Фо не е член на италианската комунистическа партия, една фраза на съпругата му Франка Раме по повод наградата е тиражирана масово както сред левите, така и сред десните медии: "Има Бог и той е комунист!"

Като творец Дарио Фо избира непрекъснатата борба. Неговата независима, смела гражданска позиция, острите пиеси - фарсове, откровената критика към обществената система, управляващите и отделни лица, добрали се до властта, неизбежно му печелят врагове. Тормозен от медиите, арестуван, пребиван на улицата, преживял отвличане на съпругата си, той преминава през 47 съдебни процеса, както и забрана да посещава САЩ.

Дарио Фо е автор на над 70 пиеси, най-известните и поставяни от които са: "Архангелите не играят флипер", "Случайната смърт на един анархист", "Няма да платим, няма да платим", "Отворена брачна двойка", "Изабела, три каравели и един мушморок", "Грешката е вярна", "Мистерия - буф", "Не всеки крадец е мошеник".
"Дълго време у нас в Италия имаше желязна цензура и трябваше да поднасям в прикрита форма, в един до известна степен робски език моята сатира, политическите си убеждения. Трябваше да измислям алегорични ситуации, за да целя в една посока, а да улучвам друга. Пиесите ми са построени така, че в театралната форма мога да включа събития на деня и публиката да има впечатлението, че текстът е завършен половин час преди представлението… Зрителят е моят мотор, моят режисьор. Попивам всяка реакция на публиката и подчинявам своите реплики и жестове на това, колко дълго и силно се смеят хората, колко дълбоко е мълчанието и сериозно изражението на лицата им."

"Където е властта, там е политиката. Където е политиката, там е лицемерието. Където е лицемерието, там е негодуванието. Където е негодуванието, там е недоволството. Където е недоволството, там е болката. Където е болката, там е страданието. Където е страданието, там е трагедията. Където е трагедията, там е самотата. Където е самотата, там е изкуството. Където е изкуството, там е протестът. Където е протестът, там е свободата. Където е свободата, там е животът. Където е животът, там е творецът. Където е творецът, там, за съжаление, е властта."
Дарио Фо

Дарио Фо е роден на 24 март 1926 в Санджано, на границата с Швейцария. Бащата Феличе Фо е железничар и семейството често се мести, в зависимост от неговата работа. Феличе е любител-актьор, социалист по убеждения. "Имам лицето на Арлекин - несиметрично и месесто, с опулени очи. Нося чертите на хитър селянин и слуга от северните долини. Наследник съм на своя дядо по майчина линия - земеделец, известен разказвач из областта. Като момче сутрин се качвах на каруцата му, натоварена със зеленчуци. За да привлича купувачите, дядо съчиняваше притчи, в които гротесково се оглеждаше реалният живот. Именно той и неговите приятели ме научиха на театралния занаят. Всяка вечер се събираха в кръчмата и аз слушах възхитителните им истории. Дядо казваше: "Хора, разказвайте за себе си, за да сложите край на невежеството!" Още като дете Дарио Фо се увлича от рисуването и през 1940 започва да учи сценография в Художествената академия "Брера" в Милано. По време на Втората световна война семейството му укрива партизани - антифашисти и организира канал за преминаване на границата с Швейцария, спасявайки евреи. На 17 години Дарио е призован в армията, но успява да фалшифицира демобилизационна заповед, с което избягва изпращането на фронта. В края на 1944 се записва във военно-морските сили, за да разузнава за партизаните. След 2 месеца дезертира и до края на войната се крие в изоставена ферма. "Валеше сняг, ядях корени... Това е един от най-страшните епизоди в живота ми." През 1945 Дарио Фо се прехвърля да следва архитектура в Политехническия институт в Милано. Започва да пише - импровизирани монолози, сатирични скечове и полуфантастични разкази. В края на 40-те и началото на 50-те години в Италия вариетето е особено популярен жанр. Известният актьор Франко Паренти предлага на Дарио да участва в представлението "Седем дни в Милано", което привлича вниманието на критиците към младия Фо. През 1951 той изпълнява по националното радио RAI серия хумористични монолози - политическа сатира, замаскирана като библейско повествование. Цензурата спира предаването, но Фо вече си е спечелил достатъчно популярност и решава изцяло да се посвети на театъра. "Да, следвал съм и архитектура, и живопис, но се подадох на съмненията. Ще се продават ли моите картини? Модата в живописта прекалено бързо се мени. Архитектурата и строителството пък са потънали в корупция, а мен това ме отвращава. Исках да протестирам и се оказа, че театърът е добро средство за протест. Още повече, че там се събират хора, на които им харесва да ме слушат." Скоро в Милано започват изявите на естрадния театър "Паренти - Фо - Дурано". По това време Дарио Фо се запознава с Франка Раме. "Беше толкова красива, че дори градският транспорт спираше, когато тя вървеше по улицата. Със седмици не смеех да я погледна, докато веднъж Франка не ме притисна с целувки зад кулисите." През 1954 двамата се женят и от този момент стават неразделни партньори и в живота, и на сцената. Франка Раме произхожда от род на потомствени пътуващи актьори, в чиито семеен архив се пазят сценарии за комедии още от 15 век. 1955-1957 Дарио Фо работи в киното като сценарист, художник и актьор. През 1957 дуетът Фо - Раме прави своя дебют в миланския "Пиколо Театро" и тръгва на турне из Италия. През 1959 основават "Трупата на Дарио Фо и Франка Раме". Политическите събития през 60-те години и най-вече войната във Виетнам подтикват Дарио Фо към нов етап в творчеството му. Той става най-яркият представител на "политическия театър" в Италия и организира "Нуова сцена". С тази формация, финансирана от италианската комунистическа партия, показва спектакли и в най-отдалечените краища на страната, по площади и фабрики. Комедиите на Фо се превръщат в агитационна пропаганда, призоваваща към класова борба. Неговата сатира е насочена не само към управляващите буржоазни партии, но и против политиката на италианската компартия. През 1970 Фо и Раме напускат "Нуова сцена" и създават независимия театър "Ла Комуна", в който заявяват крайно левите си позиции. В края на 70-те години двамата пишат в съавторство пиеси, посветени на проблемите на жените в съвременното общество. През 1981 Университетът в Копенхаген присъжда на Дарио Фо престижната награда "Сонинг", която той посвещава на Франка. През 90-те Фо продължава да представя на сцена новите си монолози до 1994, когато преживява инфаркт и се оттегля от активна дейност. През 1997 получава Нобеловата награда за литература "за това, че наследявайки средновековните шутове, порицава властта и авторитетите, защитава достойнството на угнетените". През 2006 Дарио Фо прави опит да се кандидатира за кмет на Милано, но остава втори на предварителните избори за кандидат от ляво-центристката коалиция. На 13 октомври 2016 Дарио Фо почива на 90-годишна възраст.

РЕЖИСЬОРЪТ

Ивайло Христов (1955) завършва актьорско майсторство при проф. Сашо Стоянов във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (1980). Работи като щатен актьор в Сливенския драматичен театър и Театър "Българска армия". Изиграва над 60 роли и е носител на редица театрални награди. Професор е по Актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ.

Като актьор се е снимал в 30 игрални и телевизионни продукции. Режисьор е на филмите "Емигранти", "Приятелите ме наричат Чичо", "Стъпки по пясъка", а последният - "Каръци" печели Голямата награда на Московския международен филмов фестивал.
Режисьор е на голям брой постановки, сред които: "Ножица - трепач" от Брус Джордан и Мерилин Ейбръмс ,"Завещанието на целомъдрения женкар" от Анатолий Крим, "Нощен квартет" по Уди Алън и Майкъл Стюард (Театър "Българска армия"); "Клюки от ада" от Жан Ноел Фенуик, "Боси в парка" и "Любов № 2" по Нийл Саймън (НДТ "Сълза и смях"); "Самотният запад" от Мартин Макдона, "Заешка дупка" от Дейвид Линдзи-Ъбер (Театър 199 "Валентин Стойчев"); "Търси се стар клоун" от Матей Вишниек , "Херкулес и Авгиевите обори" от Фридрих Дюренмат (НТ "Иван Вазов"); "Белградска трилогия" от Биляна Сръблянович, "Лейтенантът от Инишмор" от Мартин Макдона, "Да играеш жертвата" от братя Преснякови ("Модерен театър"); "Кавказкият тебеширен кръг" от Бертолт Брехт, "Кривите огледала" от Дейвид Линдзи-Ъбер (МТ "Николай Бинев"); "Провинциални анекдоти" от Александър Вампилов , "Шаферки" и "American beauty" от Алън Бол, "От червения плъх до зелената звезда" от Алексей Слаповский, "Щрихи към един портрет" от Василий Шукшин (УДТ - НАТФИЗ).

Околна среда | Хроника | Култура | Икономика | Свят | Работа | Имиграция | Политика | Спорт

Фокус: Covid-19 | Столици на Културата | 150 години Италия | Европейски Союз
Ирак | Световни Конфликти | Военна База във Виченца  | Случай Еурошуз 

News Feeds: Италиански | Английски | Български

Новини на Италиански | Новини на Български | RSS