Home | Новини | Форум | Клуб | Търся

Share/Save/Bookmark
Subscribe

Италиански
     
         Потребител: не рег., влез
  
Братята Луи и Огюст Люмиер
Братята Луи и Огюст Люмиер

Киното, което не може без Париж

30.12.2015

На 28 декември 1895 г. във френската столица е направена първата платена публична кинопрожекция

На 28 декември киното навърши 120 години! На този ден през 1895 г. в "Гран кафе" на Булеварда на капуцините в Париж е направена първата платена публична кинопрожекция. Това е рождената дата на седмото изкуство. Именно на нея парижкият Гран Пале посвещава изключителната изложба "Люмиер. Изобретеното кино." Продуцентската къща "Гомон" също представя експозиция "120 години кино: "Гомон", откакто киното съществува".

Неговите "родители" - Луи и Огюст Люмиер, показват 10 едноминутни филмчета. Отсъствието на Париж в тях създава фалшивата легенда, че киното не се интересува от столицата. В каталога на братята режисьори обаче от близо 1400 филма, правени из целия свят, 171 са заснети в Париж. Те са разпределени в различни категории: официални церемонии, чествания, манифестации, посещения на държавни глави, изложби, военни обучения, изгледи от града. Днес филмчетата рядко се показват.

За особената любов между Париж и киното са изписани томове хартия. Седмото изкуство обича града, в който е родено, и той му отвръща със същото. Филм след филм, със своите изразни средства то успява да изгради портрет на Париж като декор и персонаж - мечтан или реален. Предлагам хронологична балада за филмовия "град на светлината" - сънуван от режисьори и пресъздаден от актьори. Субективна история на френското и световното кино. Двойна разходка - във времето (от нямо до звуково кино) и пространството (из забележителностите и кварталите на Париж).

Айфеловата кула - символът на града, с 6 години "по-голяма" от киното, бързо става "звезда" на екрана. Тя бди като по-голяма сестра над кинематографичния Париж. Луи Люмиер пръв я заснема чрез вертикален фарт в "Панорама по време на изкачването на Айфеловата кула". Във фантастичната драма на Рене Клер "Париж, който спи" луд учен "приспива" града и само група будуващи герои се приютяват на върха на необичайно фотогеничната кула, наблюдават площад "Конкорд", където минувачи са застинали във всекидневните си дейности. Така тя става и покровителка на посетилите я щастливци.

Радостни от пристигането си в Париж и изкачили кулата гигант, горе танцуват фотографът Фред Астер и топ моделът Одри Хепбърн в мюзикъла "Клоунско лице" на Стенли Донън. Чарли Чаплин също е изкушен от символа на Париж. Там убиецът Верду от "Господин Верду" се приютява между едно и друго престъпление - завръщането му към "почтеността" е показано чрез образа на Айфеловата кула. Влюбен в нея е и Франсоа Трюфо. Тя се появява в "400-те удара", а миниатюрния й модел режисьорът пъха в ръцете на Фани Ардан във "Веднъж да дойде неделя", за да убие с него неприятел.

Катедралата "Нотр Дам дьо Пари" оживява чрез многобройните киноверсии на романа на Виктор Юго (най-пленителната е с Джина Лолобриджида и Антъни Куин), режисирани от Жан Деланоа. По покривите на Париж Рене Клер пък качва художниците Ман Рей и Марсел Дюшан да играят шах в немия "Антракт". Същият режисьор става пионер на звуковото кино и заснема "Под покривите на Париж". С този филм започва митологията на "лошото парижко момче", влязло в киното. По покривите рядко се катерят, за да оправят керемидите или да се възхищават на гледката. По тях бягат и се крият непрестанно (Фантомас от безбройните версии) герои от полицейски филми; понякога просто се качват, за да се отдадат на мечти ("Нощта на фантазиите" на Марсел Л' Ербие).

В трилъра "Безумецът" на Роман Полански те са място на кошмарен съспенс за Харисън Форд и Еманюел Сение, преследвани от опасни терористи. Преди да стигнат до покривите, двамата герои се крият в метрото - място за убежище, но и лабиринт. То е интегрална част от градското пространство. Входовете му обикновено са населени от клошари ("Любовниците от Пон Ньоф" на Лео Каракс). Неговите каси са приятни места за общуване (според героите от "Антоан и Антоанет" на Жак Бекер); спирките, коридорите и влаковете му - идеални декори за срещи и преследвания. Люк Бесон си измисля контрабанден свят ("Метро"), населен от странни типове. Шофьорът на такси Лино Вентура напуска колата си, за да се превърне в преследвач в метрото ("Свидетел в града" на Едуард Молинаро). Към него по време на немската окупация бягат героите на Жерар Депардийо и Катрин Деньов от "Последното метро" на Трюфо, както и ранената Жюлиет Бинош в "Любовниците от..." на Каракс.

Кои са типичните герои на филмовия Париж? В него съжителстват "децата, които се обичат" ("Децата на рая" на Марсел Карне), главорези и хулигани, млади наивни провинциалистки, дошли да търсят своя шанс, фатални жени в кожени облекла, театрални звезди, нечестни политици, бизнесмени. След време герои вече са студенти, професори, неразбрани артисти. Странно, но на екрана средният французин почти не живее в столицата. Работникът рядко е част от Париж в киното с изключение на периода на Народния фронт от средата на 30-те години или на майските събития от 1968-а. Уличници и компаньонки, куртизанки и прелъстителки - без тяхната полюшваща се походка, унижощителен поглед, провинциален акцент и сладострастие Париж на киното е почти сирак. "Изгубените" момичета са между фолклора и пародията. Незабравимата Арлети в "Хотел Север" на Марсел Карне е проститутка с голямо сърце и остър език, докато американската й "колежка" Шърли Маклейн ("Сладката Ирма" на Били Уайлдър) почтено се разхожда из парижките хали.

Някои актьори свързват лицата си завинаги с Париж и остават в колективното съзнание като негови архетипове. Първият е Макс Линдер. Със своя цилиндър, костюм и бастунче този денди от нямото кино, подобно на Айфеловата кула, е квинтесенцията на парижкия дух и елегантност. Жан Габен е вплетен в комедията, драмата и полицейския филм. Младата сприхава парижанка има чертите на Даниел Дарийо. Десетилетия по-късно Морис Шевалие и Шарл Бойе олицетворяват френската галантност.

Столицата на киното е обожавана от режисьорите на Новата вълна. Париж не е само място, където героите се развиват, а пространство, което ги определя и понякога затваря. "Париж, видян от…" е филм манифест на шестима автори, между които Жан-Люк Годар, Жан Руш, Клод Шаброл, Ерик Ромер. В него градът не е назован. Той е персонаж във всеки от обрисуваните квартали. И освен портрети на парижани това са автопортрети на самите режисьори. В емблематичния филм "До последен дъх" на Годар престъпникът Жан-Пол Белмондо бяга от Марсилия и пристига в Париж. Прекосява целия туристически град, разхожда се по "Шанз-Елизе" и среща вестникопродавачката Джийн Сибърг, минава по нощния пл. "Конкорд", стига до Монпарнас... Героите препускат из тези места, защото знаят, че спирането е смърт.

В повечето полицейски филми Париж става студен. Вледеняването е изписано върху жреческото лице на професионалния убиец Ален Делон от "Самураят" на Жан-Пиер Мелвил, където доминират сини и сиви багри. Хладен и тревожен е градът в "Последното танго в Париж" на Бернардо Бертолучи. А тангото на Мария Шнайдер и Марлон Брандо води към смъртта.

"Градът на светлината" е и място за развлечение. Киното посещава неуморно кабаретата, мюзикхоловете, кафенетата. Те са почти неизбежни в полицейските филми, появяват се с желание в мелодрамите. "Мулен Руж" и "Фоли Бержер" - тези митични нощни заведения са многократно обигравани, но и често слабо имитирани в холивудските мюзикъли.

За американското кино Париж е град на удоволствието и на перверзията, място за развлчение или утешение. В края на 50-те и началото на 60-те години столицата е декор на комедии. Популярността й се дължи най-вече на младата и изгряваща Одри Хепбърн. От невзрачна дъщеря на шофьор героинята й Сабрина от едноименния филм на Били Уайлдър престоява години в Париж, връща се в САЩ и става сивмол на елегантност и красота. Вече като Ариана в най-романтичната комедия на същия Били Уайлдър Хепбърн съблазнява Гари Купър в хотел "Риц". Музиканти или артисти, непризнати в Америка, прекосяват океана и Париж открива таланта им. В мюзикъла на Винсънт Минели "Един американец в Париж", заснет изцяло в декори, безгрижният художник Джийн Кели се увлича по Лесли Карон и дългият им въображаем танц остава в историята. Него след години имитира Уди Алън в "Всеки казва: обичам те!", но вече в истинския Париж.

Докато популярното кино продължава да си служи със столицата като функционален декор, идват нови поколения автори, много различни, които "оцветяват" Париж в розово. В "Невероятната съдба на Амели Пулен" на Жан-Пиер Жьоне той е град на приказките. Амели на Одри Тоту е в "страната на Монмартр". Там фантастичните цветове, декори и спецефекти наподобяват анимационен филм с автентични комедийни актьори. Рядко Париж е бил толкова радостен...

Режисьорите винаги ще бленуват за "града на светлината". Той е в мечтите на 21 автори (режисьорите братя Коен, Алфонсо Куарон, Гюс ван Сант, актьорите Жерар Депардийо, Фани Ардан, Натали Портман и т.н.) от 12 националности, които представят за пет минути избран от тях квартал на Париж в сборния филм "Париж, обичам, те!". Столицата на киното, в която всекидневно някъде се снима, продължава да показва прелестите си и да се изоставя в ръцете на сънуващите я творци.


Автор: Соня Александрова
Източник: Труд




Твоят коментар



Новини

08.01.2016Конференция посветена на 200-годишнината от рождението на Димитър Добрович
06.01.2016Синдикати в Италия дариха кабинета с въглища по случай Богоявление
31.12.2015В Италия забраниха новогодишните гърмежи
30.12.2015Киното, което не може без Париж
29.12.2015Ограничено движение на лични автомобили в Рим и Милано
29.12.2015Международен поетичен конкурс в Италия учреди специална премия „150 години Пенчо Славейков”
28.12.2015Божествена красота: От Ван Гог до Шагал в двореца "Строци"



Follow Bulgaria-Italia on Twitter  Follow Bulgaria-Italia on YouTube   Follow Bulgaria-Italia on LinkedIn

Последни Новини
 

България-Италия
  Портален сайт за България на Италиански език

Новини
  Теми Фокус Автори News Feeds (rss) От Италия (english)