Home | Новини | Форум | Клуб | Търся

Share/Save/Bookmark
Subscribe

Италиански
     
         Потребител: не рег., влез
  
Ромео Кастелучи
Ромео Кастелучи

Изкуството трябва да белязва

21.12.2015 - Флоренция

Българската публика се запозна с театъра на Ромео Кастелучи преди пет години, когато на международния театрален фестивал "Варненско лято" и в театър "София" видя постановката му "Хей, момиче!" Провокациите на режисьора, от които изтръпваш, продължават. През последните години той намира в класическата музика нов театрален инструмент и източник на вдъхновение. След оперния си постановъчен дебют в Брюксел/2011/ с "Пърсифал" на Вагнер, Кастелучи продължава с "Орфей и Евридика" на Глук във Виена/2014/, "Пролетно тайнство" на Стравински в Париж/2014/, "Мойсей и Арон" на Шьонберг в Париж /2015/. Дойде с трупата си "Сосиетас Рафаело Санцио" в Тоскана за националната премиера на "Schwanengesang D744/" Песента на лебеда"/ на Шуберт - десет избрани "песни" от различни периоди от живота на композитора, звукова намеса на Скот Гибънс, пианист Ален Франко, сопрано Керстин Авемои актриса Валери Древил. Това е спектакълът, пристигнал в Италия след премиерата си в Авиньон/2013/ и на есенния фестивал в Париж/2014/.

Във Флоренция по този повод се състоя среща с Кастелучи, на която имах удоволствието да присъствам. Режисьорът говори спокойно, с наведени очи, търси всяка дума. Сякаш в момента гради творбата си.

- Защо избрахте точно Шуберт?

Кастелучи: "Няма никаква рационална причина, не съм мислил за него специално. Стана едно неочаквано преоткриване, дошло като мълния. Работих върху друг спектакъл - "Four season restaurant", за който търсех песни за женски глас. Естествено, попаднах на Шуберт и останах поразен, че притежава толкова интимни отношения с болката. Имам усещането, че аз съм писал тези песни, като че ли тази музика и слова са родени от мен. Като че ли аз пея. Реших, че трябва да направя нещо, да реагирам театрално на тази толкова дълбока емоция, която провокира слушането. Вече познавах произведенията, но сега ме пронизаха по особен начин. Събрах част от песните и ги обединих под заглавието на една от най-известните - "Песента на лебеда", заради последователността на темите - изоставянето, самотата, чувството за поражение. Няма по-точен композитор в историята на музиката от Шуберт, който да показва по такъв главозамайващ и възвишен начин как се излиза от това състояние. Според мен, песните звучат много по-добре и по-дълбоко когагто ги изпълнява една жена. Те са молитви без бог. Представих си обикновен рецитал: с класическо пиано и певица. Сложих текстовете, защото са от първостепенно значение за изграждането на драматургичната конструкция. Работих много върху произнесените думи. Те създават канава при пасажите от една към друга песен. Словата са прекалено значителни и дълбоки. Играта беше в това, че певицата първа повярва в тях и изживя до дъно своята криза."

Заковаващо начало на спектакъла: празна сцена, пиано извън нея. В средата й изплува от тъмното певица - самотна, както веднага се разбира. Върху декор зад нея текат преводите на изпълняваните песни. Всяка от тях е разказ със собствена сила и точна алегория, скрита зад небесни и земни елементи. Става дума за красотата на природата, за изоставянето, за любимия или за сина, за носталгията по щастливите моменти. След седмата песен /лебедовата/ певицата се обръща и отива към декора. Обръща се към Бога, прегръща го, коленичи и продължава да пее на колене.
В този момент на сцената се появява друга жена-актрисата, нейната двойничка, която, пак с гръб към публиката, коленичи в същата поза и рецитира разпалено част от току-що изпените песни. Две противоположности в една и съща душа, с едни и същи чувства, с еднаква агония.

- Епилогът ви е поверен на една актриса.

Кастелучи: "Естествено е, че след години игра у всеки актьор живее един демон, който няма нищо общо с въплъщението на злото в католическата религия. Търся натурата на дълбочината. Актрисата се срамува да бъде видяна. Иска да се покрие, но не може да се сдържа, излиза наяве. Като че ли за момент повдига воала, за да го затвори веднага и се извини. Сякаш довършва драматизма на Шуберт. Зрителят го усеща чрез кожата и най-вече чрез лицето й. Изправени сме пред криза, което се усеща още при появата на сопраното, но избухва с идването на втория персонаж. Парадоксът на всеки певец, актьор, танцьор е да се подложи на погледа на зрителя. Персонажът на сцената е гол, в опасност. И ето драмата на представянето: актьорът се бунтува на това си състояние, но не може да го направи до дъно, защото неговото призвание, неговият живот е да играе. Моят герой иска от зрителя да бъде видян като личност, която страда от своя неуспех в реалния живот. Не е задължително да има изход. Нека всеки мисли както си иска."

- Променено ли е нещо в начина на правене на авангард вчера и днес?

Кастелучи: "Променен е начинът, по който гледаме на нещата. Потопени сме в продъжителен бял шум от образи, думи, музика, звуци. За да ги уловим и предадем, стратегиите са тотално изменени. Една новина е потопена сред милиони други. Болни сме от комуникация. Илюзия е да се довериш напълно на нея. Мисля, че младите групи и артисти трябва да я прекратят, да станат невидими, за да не бъдат погубени от рекламата. Не можем да се преструваме, че тя не съществува, очевидно е част от живота ни. Съдбата на изкуството е да оставя следи, да белязва - чрез разчупване, драскотина, криза. В противен случай е само комуникация, пада до илюстрация. В началото недоумяваш, както пред нещо, което все още трябва да бъде определено, но те засяга дълбоко като зрител- какво гледам, защо гледам, какво е да гледаш? Трябва да си поставяме въпросите що е образ, какво означава да гледаш и да бъдеш видян? Ходенето на театър е гледане на гледаното. Не трябва да се мисли за очевидното, да се отива там по навик. Този само на пръв поглед механичен акт на виждане може да стане и чрез Шуберт. Това може да е прашна дреболия от миналото, но за мен минало, настояще и бъдеще нямат никакъв смисъл. Интересува ме вертикалният разрез, който да помете тези учлищни категории. В противен случай театърът е присъда. Разбира се, могат да съществуват толково други идеи за него."

- Освен погледа и гласът е фундаментален в театъра ви.

Кастелучи: "Вярно е, че той е гръбначен стълб в моята работа. Това тръгна, мисля, от "Юлий Цезар" на Шекспир. Там основното беше гласът точно като плътност и сила, не само като дух. Спектакълът започва с артист, в чиято ноздра е вкаран ендоскоп. Той минава през гърлото, стига до гласните струни и прожектира образи, докато се произнасят думите на Барда. Ето начин да се отхвърли традиционната представа за актьора. Най-напред показвам неговата скандално плътска вътрешност, обръщам го като чорап. Самият изпълнител, флорентинецът Далмацио Мазини, имаше операция на ларинкса. Неговият герой Марк Антоний си показа истинската рана, защото само тя може да изрази болка в момента на прословутия му диалог с Юлий Цезар, където се преобръща римската история. В последния ми спектакъл плътността на гласа също заема централна роля."

- Как преминавате от един напълно неорганизиран звук- често електронен шум, шумолене, трус, към неговата неговата изцяло завършена форма на историческа музика?

Кастелучи: "Продължавам да се ровя из света на звука в цялата му сложност. Не бих го разделил така ясно от шума. Работата с него стана все по-точна от момента, в който срещнах американския композитор Скот Гибънс. Той е мой сътрудник от вече 15 години. С него не е необходимо да се говори, той е част от мен. Имах изключителен късмет, че се запознахме. Той използва електроакустична техника. Само с обикновен микрофон Гибънс улавя видимото и невидимимото, чуваемото и нечуваемото, например звукът на камшичетата на бактериите. Слушайки дори и най-преобразеното от него творение, имаш усещане за материя, тяло, епидермис.

Класическата музика винаги е присъствала в спектаклите ми, но като запис. В нея намирах вече готова драматургия. Когато се изправих пред инструмент и певец, вече не беше проблем. Ставаше дума само да се промени подходът, да се организира шумът. Той също има много прецизна драматургия: на ритуалите, на жертвоприношението и т.н. Никога не работя спонтанно, не импровизирам."

- Вие поставяте най-вече извън Италия - Париж, Авиньон, Берлин. Тази позиция бягство ли е от една страна, в известна степен враждебна към културата, или избор?

Кастелучи: "Не бих го определил като бягство. За мен, общо взето, е болезнено, че не мога да намеря условия за работа в Италия. Това е държава, която от много време не вярва в съвременната култура. Имаш усещането, че иска да съхрани огромното си културно наследство, но дори и това не успява да прави добре. Имах възможност да работя извън родината си и се озовах почти изключително в чужбина. Обичам да съм независим, не съм свързан с никоя институция. В италианската преса за театъра има кратки статии веднъж седмично, докато във Франция, Белгия, Германия на него са посветени цели страници. Това е въпрос на култура, на поведение."

- Вашата компания " Сосиетас Рафаело Санцио" е създадена в семейна среда. Това притеснява ли Ви?

Кастелучи: "Групата е сформирана в кръга на едно семейство /в нея са сестрата и съпругата на режисьора- бел. С.А/, но ние не отдаваме значение на този факт. Гледаме на себе си като на отделни личности. Извършваме напълно разделени дейности, бидейки в един и същи състав. Под един покрив сме, поделяме си театъра, разноските. Групата съществува, но всеки е тръгнал по собствения си път. Не се вписваме напълно в представата за тези важни фамилии от италианската традиция. В "Genesi" /"Генезис"/ например играят и двете ми деца, тогава още малки. Беше хубаво приключение."

- Спектакълът ви "Относно концепцията на лицето на Божия син" предизвика скандал преди няколко години, влезе в хрониката. Как приехте това?

Кастелучи: "Имам двойствено отношение. Като артист съм напълно безразличен, скандалът не промени нищо за мен. Беше идиотско, нямаше нито една истинска критика. Независимо от качеството, всеки има право да съди, както и да прави всичко друго. Като гражданин съм малко смутен от ексцентричните опити, изключително провинциални, да се затвори устата на зрителя. Той не е дете, а зрял човек и може сам да реши дали да види или не един спектакъл и да го осъди. Критиката не промени нищо от онова, което правя."


Автор: Соня Александрова
Източник: Литературен вестник




Твоят коментар



Новини

28.12.2015Божествена красота: От Ван Гог до Шагал в двореца "Строци"
27.12.2015Паоло Фрезу с новия си албум Jazzy Christmas по БНР
25.12.2015БНТ излъчва филма "Великата красота"
21.12.2015Изкуството трябва да белязва
18.12.2015Джузепе дел'Агата: Литературен превод трябва да се прави само от чужд на майчин език
17.12.2015Уникална българска ваза на изложба в Милано
16.12.2015Баритонът Владимир Стоянов пред “Труд”: Трябва да си поне на 40, за да пееш Риголето



Follow Bulgaria-Italia on Twitter  Follow Bulgaria-Italia on YouTube   Follow Bulgaria-Italia on LinkedIn

Последни Новини
 

България-Италия
  Портален сайт за България на Италиански език

Новини
  Теми Фокус Автори News Feeds (rss) От Италия (english)