Home | Новини | Форум | Клуб | Търся

Share/Save/Bookmark
Subscribe

Италиански
     
         Потребител: не рег., влез
  


Всяка история е автобиографична - Разговор с Нани Морети

22.05.2015

В "Майка ми" на Нани Морети, който се състезава за "Златната палма" в Кан 2015 и е единственият филм в конкурса, излязъл на екран, героинята Маргерита Буй е режисьорка. Снима филм, чието действие се развива във фабрика. Същевременно с брат си Джовани, инженер, гледа в болницата майка си, все по-отслабващата и объркана.
Срещам се с Нани Морети в неговото студио в "Сахер филм".

- В своята книга "Наследството" Филип Рот разказва за смъртта на баща си и назовава персонажа си Филип Рот. В "Майка ми" вашият герой се нарича Джовани (пълното име на Нани - бел. пр.), а героинята на Маргерита Буй е Маргерита.

- Да, но става дума само за филм или книга, а не за изповед. При мен има кадри, интерпретации, монтаж. Това не е животът.

- В първите сцени се забавлявате с Маргерита, която говори и прави неща "като Нани Морети". Защо вие не изиграхте този персонаж?

- Винаги съм си мислил, че героинята на този филм ще е жена и то режисьорка. И тя ще е Маргерита Буй, защото е много по-добра от мен. Освен това, исках чрез женски персонажда предам усещането за неадекватност - по отношение на майката, дъщерята, работата.

- Затова ли написахте сюжета с три жени - писателки и сценаристки?

- Може би да, но не съм го програмирал предварително. Почти не познавах Гая Манцини и Киара Валерио, срещнахме се на литературно четене, където всеки от нас четеше част от книга на Сандро Веронези. По-късно, когато реших да почна работа върху този сюжет, ги извиках. Валя е моя приятелка, работим заедно от много време.

- Сценарият е написан обаче само с Валя Сантела и Франческо Пиколо.

- Да, не зная как се получи. Струваше ми се, че така трябва да постъпя. С годините установих, че най-добрата формула е писането на шест ръце.

- Разказът се развива емоционално, не хронологично. Границата между истинското и неистинското е много тънка. Има една много внушителна сцена: дълга опашка от зрители пред киното чака да влезе на "Криле на желанието/Небето над Берлин"; сред тях е младата Маргерита, тази днешната, възрастната майка и Джовани, който казва: "Маргерита, направи нещо ново, различно. Хайде, разчупи поне една твоя схема. Една от двестате. Как не успяваш от време на време да се отпуснеш, да си по-естествена? Хайде!"

- Времето на филма съвпада с периода на обърканост на Маргерита, с нейните душевни състояния, в които всичко се развива с една и съща бързина: тревогата за майката, непригодността, сънищата, спомените. Обикновено оставям да мине доста време между филмите ми. Имам нужда да загърбя психологическото и емоционалното натрупване от току-що завършената творба. Давам си време за презареждане. Този път, обаче, едва излязъл от "Имаме папа", веднага започнах да мисля за новия филм. Захванах се да го пиша, когато в живота ми се случиха нещата, за които разказвам в него. Може би това повлия на качеството на разказа.

- По-трудно ли се разказва и снима такъв филм?

- Не, не бих казал. След първия вариант на сценария, прелистих дневниците си, писани по време на болестта на майка ми. Направих го, защото си представях, че онези диалози, онези реплики биха могли да придадат тежест и истинност на сцените между Маргерита и майка й. Препрочитането им беше болезнено.

- "Майка ми" е сдържан, но много вълнуващ филм. Финалната реплика между Маргерита и майката разбива сърцето, забива се в паметта завинаги. Как усещате тази емоция?

- От една страна, ми е приятно, защото ми се струва, че вълнува, без да изнудва, от друга - би ми се искало да кажа на зрителя: "хайде, не се притеснявай, следващия път ще направя комедия."

- Автобиографията или автофикцията преобладават?

- Не ми е ясен терминът автофикция. Всяка история е автобиографична. Имах предвид себе си, когато разказвах за чувството за непригодност на папата, изигран от Мишел Пиколи, както и когато режисирах личните истории и работата на Силвио Орландо в "Кайманът". Мисля, че личният подход към всяка история е по-важен от това да се търси в нея процентът автобиографичност.

- Подходът е в начина на разказване или в подсилването на разказа с вмъкване на нещо лично?

- И в двете. Важно е похватът на разказа да не е очевиден или академичен, не трябва да се задоволяваш с това да си напишеш добре домашните. Познавайки правилата на повествованието, трябва да ги надхвърлиш. Не по-малко съществено обаче е в разказваното винаги да отеква нещо от теб. Не трябва да имаш каквото и да е отношение към историята, която искаш да представиш.

- Какво гледахте или прочетохте, за да подготвите филма?

- В къщи на бюрото, в периодите на усилена работа, както и по време на снимките, предметите се натрупват. Когато свърших "Майка ми", видях, че не ми остана време да видя и прочета книгите и филмите, които имаха нещо общо с болката, загубата и смъртта. Беше огромно облекчение да се убедя, че вече няма смисъл да го правя. Гледах "Другата жена" на Уди Алън, но не и "Любов" на Ханеке, който така си и остана на бюрото. И най-вече - не прочетох Ролан Барт. След смъртта на майка ми една приятелка ми подари "Дневник на скръбта", който той пише по време на болестта на майка си. Тя ми каза, че й е подействал много добре. Отворих го на случайна страница, прочетох два реда, от които ми стана много зле, и го затворих. В края на снимките го махнах от бюрото си и го прибрах в библиотеката. За щастие, вече нямах нужда да се потапям в болката.

- В една сцена майката пита Маргерита как й е дошло на ум да прави филм за хора, изгубили работата си, и тя отговаря: "Виж какво, мамо, филмът не е тъжен, той е пълен с енергия и надежда." Майката не е убедена, нито пък Маргерита. Фабриката пред затваряне е наистина печално място. Къде я снимахте?

- На две различни места: в една типография и в хартиена фабрика. Исках Маргерита, засипана с проблеми в живота, да направи по-скоро политически, отколкото личен филм. В сцената с пресконференцията журналист я пита: "Мислите ли, че в толкова деликатен за обществото ни момент вашият филм ще успее да разбуди съвестта на страната?" Тя започва да отговаря стандартно: "Но днес именно публиката изисква от нас друга ангажираност". След малко гласът й изчезва и чуваме мислите й: "Да, разбира се, задачата на киното… Защо продължавам години наред да повтарям едни и същи неща? Всички мислят, че съм способна да разбера ставащото, да интерпретирам реалността, но аз вече нищо не разбирам". Исках твърдостта, увереността във филма й да е в пълен контраст с нейното емоционално състояние, с онова, което изживява в момента. Желаех да има и тази празнота между една много структурирана творба и деликатния момент, който преживява.

- Героят във филма на Маргерита е индустриалец, изпълняван от Джон Туртуро. Как го избрахте?

- Трябва винаги да се тръгва от това как е устроен човек. Някои режисьори, с много по-малко филми от мен, нямат никакви проблеми да извикат която и да е международна звезда. Аз не съм скроен така. Поканих го, защото много ми харесва и не ми изглежда натуралистичен актьор. Познавахме се малко, той вече имаше отношения с Италия - засне и един хубав документален филм - "Страст", за неаполитанската музика.

- И той, без съмнение, познава вашите филми.

- Да, беше гледал някои от тях, което е много успокояващо. Не крия, че бих имал проблеми, ако трябваше да започна да обяснявам кой съм, какво искам, какво е киното ми… Туртуро разбира и говори малко италиански. Освен това, е и режисьор. Хубаво е да се работи с актьори-режисьори, по-лесно се спояваш с тях.

- "Искам да видя актьора редом до персонажа", произнася често Маргерита по време на снимки.

- Това винаги го казвам. Не знам дали актьорите го разбират, но накрая все пак успявам да изтръгна от изпълнението им онова, което съм си наумил.

- Майката е изиграна от величавата Джулия Ладзарини.

- Тя е актриса в "Пиколо театро" в Милано и нейната история е много различна от моята, но срещата ни се оказа щастлива. Не само разбра мен, влезе във филма ми, но, не знам как, разбра и майка ми.

- Вашата майка Агата Апичела е била учителка.

- Преподаваше 33 години литература, латински и гръцки в гимназия в Рим. Всяка седмица срещам поне един от нейните бивши ученици. Много от тях, вече завършили, идваха да я видят години наред. Аз не съм имал такива отношения с нито един мой преподавател. Ще кажа нещо болезнено и неудобно: когато след смъртта на майка ми бившите й възпитаници ми разказваха за нея, имах усещането, че ми се е изплъзнало нещо съществено, което те бяха успели да уловят и да ми предадат.

- Правейки филма, научихте ли нещо, което в началото не знаехте?

- Мога точно да отговоря на този въпрос: чувствам се точно както при първия си филм. Същият страх, хаос, несигурност. Не мисля, че с всички е така, за много от колегите ми е важен опитът, овладеният занаят или постигнатата известна дистанцираност. Аз имам ясното усещане, че всеки път се намирам пред първата си творба. Дори този път страхът е много по-голям. Казват ми, че е най-личният ми филм, може би е затова, не знам.

- Очаквахте ли, че ще стане така?

- Съвсем не. Но все пак нещо научих. Малко по-добър съм с актьорите, по-солидарен съм с тях, повече съм на тяхна страна. Доста рано разбрах, че когато филмът излезе, вече не е само твой. Публиката го гледа, преобразява го. Тя ти открива и изяснява някои убегнали ти неща.

- Има един момент във вашата артистична история…

- Изненадвам се, когато ме наричат артист. По-добре режисьор.

- ... във вашата история на режисьор, когато след първите си филми решавате да пишете сценария с някой друг.

- Взех това решение в точно определен момент. Моята режисьорска история винаги е била свързана с опита ми на зрител. Като млад гледах филми сухо, формално, рационално. И първите ми работи са свързани с тази суровост. Суровостта, която харесвах у другите режисьори, при мен ставаше вдървяване. Например, бях маниак на неподвижната камера. Исках зрителят никога да не забравя, че не действителността е пред очите му, а нейната инсценировка. Една вечер отидох на кино в Рим да видя "Съседката" на Трюфо. Обикновено преди това изчитах всичко за филма, защото по брехтовски мислех, че няма нищо лошо да се знае съдържанието му, дори напротив. Но онзи път нищо не знаех и финалната сцена на убийството-самоубийство ме изненада и разтърси, както никога преди. Лампите светнаха, останах няколко минути закован на мястото си. Ето, именно този опит стана началото на нов начин на гледане, както и на правене на филмите - по-малко суров и повече емоционален.

- Според вас, кое е по-важно - да бъдеш сериозен или смел?
- Що за въпрос? (смее се)

- Да, въпросът е глупав. Но винаги свързвам тези две прилагателни с режисурата ви. Струват ми се най-важните качества, за да се направи нещо добро.

- Думата сериозност ми напомня, че в киното трябва да има задълбоченост и радост, но в Италия често има тъга и немарливост.

- Какво е необходимо, за да станеш добър режисьор?

- Всичко. Необходимо е киноучилище, правене на филмите с видеокамера, създаване на своя група, защото самотата може да е екзалтираща, но накрая става трудна и скучна, доброволно асистентство на снимачната площадка. Трябва да гледаш добри и лоши филми, за да си изградиш собствено критическо чувство.

- Но вие нямате кинообразование?

- Не. Един ден взех мотора си и стигнах до Чинечита. Току-що бях завършил гимназия. Отидох да се информирам в Експерименталния център, но ми казаха, че, за да се запиша, ми трябва диплома за висше образование. Върнах се вкъщи щастлив. Малко след това казах на родителите си, че искам да се опитам да правя кино, но няма да се дипломирам; и те одобриха. Никога не са ме спирали. Като баща съм по-малко дискретен и повече загрижен, но нищо не мога да направя.

- Какво ви остава в главата от филма сега, когато вече е завършен?

- Когато снимах, често се питах как ли се чувства момичето, което играе дъщерята на Маргерита. Тогава беше на 13, сега е на 14 години. Виждах, че допълва думи, сменя движения, макар и малки. Кой знае какво е изпитвала към филма и към героинята си. Но, естествено, никога не я попитах.

Интервю на Елена Станканели за Venerdi, седмична притурка на La Repubblica от 10 април 2015 г.; подбор и превод: Соня Александрова


Автор: Соня Александрова
Източник: Култура




Твоят коментар



Новини

24.05.2015Проф. Кирил Топалов: Няма силна държава без мощна култура
24.05.2015Матера – другата европейска столица на културата
23.05.2015България и Италия ще задълбочат сътрудничеството си за справяне с миграционния натиск
22.05.2015Всяка история е автобиографична - Разговор с Нани Морети
21.05.2015Изгряващ фаворит на Арена ди Верона пристига за „Бохеми“ в София
20.05.2015Споразумение насърчава кинематографските отношения между България и Италия
19.05.2015Радо Стойчев похвален от италианската федерация в очакване на нов проект за Тренто волей



Follow Bulgaria-Italia on Twitter  Follow Bulgaria-Italia on YouTube   Follow Bulgaria-Italia on LinkedIn

Последни Новини
 

България-Италия
  Портален сайт за България на Италиански език

Новини
  Теми Фокус Автори News Feeds (rss) От Италия (english)