Home | Новини | Форум | Клуб | Търся

Share/Save/Bookmark
Subscribe

Италиански
     
         Потребител: не рег., влез
  


Чудото Виторио де Сика

09.01.2015

Оловен ноемврийски ден през 1974. В престижна болница в Париж на 73 години издъхва режисьорът и актьорът Виторио де Сика. В Рим неговият алтер его, сценаристът Чезаре Дзаватини, споделя тъжно: "Отива си голяма част от живота ми. Точно 35 години: запознах се с Де Сика през 1939 и винаги съм работил с него. Бяхме различни по характер, културна формация, отношение към живота и обществото. И въпреки това се разбирахме, единият допълваше другия. Няма да заспя, ще чакам зората. Утре той се връща в Рим. Искам да бъда там".

И точно там, в света на Де Сика, ме потопи посветената му изложба в Рим "Целият Де Сика", която изпревари 40-годишнината от смъртта му, но пък подготви достойно срещата с една от най-значимите личности в италианската култура на ХХ век.

"Смятам, че, за да се разбере добре артистът, е необходимо да се познава човекът." Тези думи на Де Сика са най-подходящи за експозицията. Тя подарява емоции чрез неговия поглед - внимателен, дълбок, точен, развълнуван. Благодарение на любезността на държавни и частни италиански архиви, се наслаждавам на мултимедиен проект с над 600 уникални снимки на и извън снимачната площадка, в семейството, над 300 писма, документи, плакати, костюми, предмети, аудио и кинозаписи, повечето от които оригинални. В тях е многоликото чудо Де Сика - певец, актьор, режисьор, никога не крил слабостта си към хазарта, двата си дома и двете си семейства.

В първите зали се тръгва от младия Виторио, белязан за сцената от своя произход - чичо му е пианист на Карузо. "Аз съм роден и прероден за артистичен живот поне пет пъти", казва той. На 16 години се появява в киното като момче в "Процесът Клемансо". Участва в различни театрални трупи, не след дълго става господар на сцената: доказват го изложените наистина уникални снимки от онези години заедно с трогателния бележник на бащата Умберто, в който съхранява статии от вестници за възхода на сина.

Първият истински успех на Де Сика не е като актьор, а като певец: добре поставен тенор, изключителен слух, наследил бащиния си урок от семейните музикални вечери. Вариететните програми се увеличават, публиката е във възторг. Рекламна обява гласи: "Виторио де Сика, младият и храбър актьор на италианската сцена, съперникът на Шевалие, най-популярният актьор от екрана, записва главно грамофонни плочи за "Колумбия". Гласът на Де Сика - топъл и дълбок, ме съпътства из цялата изложба.

Междувременно на първия кинофестивал във Венеция през 1932 г. триумфира "Тези мръсници мъжете" и цяла Италия пее с Де Сика "Говори ми за любов, Мариу". Тази песен ще настояват да изпълнява до края на живота си. Дори и при официални случаи. Де Сика си спомня "Тези мръсници мъжете" като среща с киното. Следват над 30 заглавия. Доброто момче често е симпатичен мръсник, както става в емблематичния "Господин Макс" (1937) на Марио Камерини. Много снимки ме връщат към него, любопитни са и документите за рекламата му в типичен холивудски стил. Актьорският мит се формира през 30-те и със своето чистосърдечие, деликатност, симпатия завладява неустоимо. Киното не зачерква неговата сценична дейност.


из "Тези мръсници мъжете"

През втората половина на 30-те той е изпъден от екрана от актьори на режима. Така че, преходът към режисурата не е плод на внезапно хрумване, а дълго обмислян проект. Де Сика се усеща готов за двойната роля - на актьор и режисьор. Той пристъпва на пръсти, без да бие на очи. Осъзнава, че, ако актьорът се развива само в един персонаж, режисьорът може да бъде всички тях.

Още първите му филми имат успех: добре режисирани и изиграни, те са "сигнали в тъмнината", както пише Карло Лидзани. Сигнали, уловени от младите критици на "Кино", които негодуват срещу белите телефони. Де Сика вкарва нови силни елементи: вмъква в диалозите диалектни интонации и в някои случаи истински диалект, въпреки че е забранен от фашизма ("Магдалена-нула за поведение"); търси неизвестни лица; хваща места като сиропиталището в "Тереза Венерди", чиято мизерия се различава от изкуствената среда на филмите от епохата.

Фотосите, които улавят Де Сика на снимките на "Децата ни гледат" (1943), свидетелстват за раждането на неореализма: жестовете му, неговите погледи, начинът му да режисира актьорите като че ли излизат извън размерите на самата снимка. Това е първият му драматичен филм, първият, в който не играе, първата официална среща с Дзаватини, който "тайно" му помага за "Тереза Венерди". Де Сика го кани официално, заставяйки го да излезе наяве, и му поверява отговорността за окончателния сценарий.

Филмът е неподвижен, напълно песимистичен, в контраст с динамизма и надеждата, типични за бъдещите му творби. "Ние двамата сме като капучино, не се знае кой е млякото и кой е кафето, но има капучино. Някакво призвание ни обедини. Постигнахме съгласие за простота и яснота още в началото." Тези магически думи на Дзаватини побират смисъла на един от най-трайните творчески дуети в историята на киното. Фотоси, снимки, писма разказват за него в най-малки детайли. Понякога двамата се сдърпват, но желанието да работят заедно остава завинаги.

Войната оставя дълбока следа у Де Сика, избистря се естествената му предразположеност към наблюдението на човешкото поведение. Изборът на дуото е радикален: те правят всичко, забранено от фашизма. Оттук идва и силният социален протест, постоянното използване на естествени екстериори, показването на реалността чрез разочарованията на обикновените хора, на страдащите души, които са нарочени жертви. Първи сред тях са децата. Те са любимите непрофесионални актьори на Де Сика. Изпълнителите напълно се идентифицират с героите си. Маниакалният професионализъм на Де Сика, перфекционизмът, чрез който имитира всички роли по време на снимки, му позволяват да изтръгне най-доброто от начинаещите и от актьорите.

Неапол, градът на детството му, със своите улици вече е театър. Бедните квартали са пълни с песни; хората се изразяват с жестове, погледи, мимики. Жителите на Неапол рецитират винаги и всяка дума, взета от улицата, всеки диалог, фраза или песен, стават спектакъл. "Актьорите са малко, но светът е пълен с милиони персонажи", казва Де Сика. Той прави свои думите, диалектите, поведенията, погледите. И във всеки момент от живота си се забавлява да възпроизвежда срещнатите характери. Служи си с тях, за да подскаже на своите актьори точната реплика. Може ли да се забрави голямата му работа с натуршчиците? Много са снимките, уловили това уникално изкуство на Де Сика на снимачната площадка.

Ето изоставените деца от "Шуша", отдали се на престъпност. С този филм започва важна тема за Де Сика - за вината: на възрастните към децата, на грамотните към необразованите, на заможните към отхвърлените. Идва и първият "Оскар" за най-добър чуждестранен филм.


из "Шуша"

Влизам в съседна зала и се захласвам пред най-известния велосипед в историята на киното - този от "Крадци на велосипеди", цитиран и имитиран от кого ли не. Около него в документи и снимки е представено раждането на този безспорен шедьовър, един от 12-те най-добри филми на всички времена и народи, според остарялата (от 1958), но все така съвременна класация на кинокритици в Брюксел. Любима творба на френския критик Андре Базен, който й се възхищава в писмо до режисьора. Писателят Сезаре Павезе споделя в интервю: "Най-големият съвременен разказвач е Томас Ман, а сред италианците - Виторио де Сика."

Режисьорът обединява във филма достоен тон, лиризъм, липса на отчаяние. Рим е лабиринт, в който жертвата и крадецът, винаги близки в пространството, играят на криеница и си разменят ролите. Хванатият крадец е жертва, а жертвата излиза крадец. Тази умна уловка преминава през различни нива: психологическо, социално, морално, духовно. Последният удар за безработния е загубата на идентичността му, придружена от друга, не по-малко тежка - на уважението към себе си и това на другите. Ето го и вторият "Оскар" за най-добър чуждестранен филм. Но най-вече стоя смълчана пред снимката, в която Андре Жид, увит в своя кашмирен шал, след частна прожекция в Париж се изправя и отива да прегърне Де Сика, за да му даде благословията си. Запитан как е успял да предаде тази силна поетичност, Де Сика отговаря: "Вложих само малко доброта".


из "Крадци на велосипеди"

Приближавам се до фотосите на започналия като приказка "Чудото в Милано"("Златна палма" в Кан) - героят е роден под зелка, но после расте и се потапя в действителността. Чудесният финал с летящите върху метла скитници към свят, в който "добър ден означава наистина един добър ден", е химн на надеждата.

Тя обаче не трае дълго. 1952 е възлова година за Де Сика. Финансовият крах на "Умберто Д" (героят носи името на бащата на Де Сика) го кара да разбере, че сезонът на неореализма свършва. Докато сънародникът му, политикът Джулио Андреоти му пише открито писмо в печата, критикувайки "Умберто Д", англичанинът Чарли Чаплин излиза от частна прожекция на същия филм, бършейки сълзите си. Да разплачеш Чаплин, знайно е, не е лесно.

Резултатът от това писмо е внезапен. Подготвяният филм "Италия моя" по сценарий на Дзаватини е спрян. Де Сика потегля за САЩ, където му се предлага да направи американска версия на "Крадци на велосипеди", но той категорично отказва. Създава обаче изгодни отношения с продуцента Дейвид Селзник, за когото снима в Рим "Гарата Термини". След години на намалена актьорска дейност в незначителни роли, приема да играе в два значителни филма: аристократ-съблазнител в "Мадам Дьо", една от най-успешните мелодрами, заснета във Франция от Макс Офюлс, и адвокат в "Други времена", епизод от филма на Блазети. Именно с него триумфално се завръща на италианския екран.

В цялата си над половинвековна актьорска кариера Де Сика играе в 157 филма. Появява се на екрана по-често от Тото (107) и Алберто Сорди (151). В сравнение с 30-те, ролите се преобръщат: не е вече младият работник, който се преструва на господин, а благороден мъж, почти винаги безпаричен ("Господин Макс"). Често персонажите му са незрели мъже на възраст, леко суетни, старци, които не искат да напускат сцената, симпатични, усмихнати, тщеславни. Удоволствие и жизненост изпълва залата, в която облечената в червено и развихрена София Лорен въвлича в прословутия танц на мамбо трудно следващия я пенсиониран маршал Каротенуто от "Хляб, любов и…".

В абсурдната и привлекателна галерия от герои - от адвоката до играча на хазарт, от съдията до благородния военен, много често изпълненията на актьора надвишават филмите. Голяма част от успеха на "Генерал де ла Ровере" на Роселини се дължи именно на присъствието на Де Сика, който от актьор става автор.

Ролята му и след неореализма е решаваща за италианското кино. Между "Страшният съд" (1961) и последната си творба - "Пътуването" (1974), той прави 14 пълнометражни филма и три епизода. Съизмерва се с големи международни копродукции, с италиански и чужди звезди от първа величина - Лорен, Сорди, Мастрояни, Мангано, Манфреди, Клинт Исттуд, Шърли Маклейн, Фей Дънауей, Флоринда Болкан, Ричард Бъртън, с текстове на Сартр, Де Филипо, Пирандело, Нил Саймън. Продължава сътрудничеството с Дзаватини, но започва и работа с много от най-големите италиански сценаристи на епохата. Докосва се до теми от настоящето, които продължават да му докарват не малко проблеми с италианската цензура.

Той дава на комедията ритъм и елегантност благодарение и на идеалното равновесие с големи актьори. Другият важен дует - Де Сика-Лорен, заема подобаващо място в изложбата. Режисьорът има определяща роля за откриването и изграждането на актрисата Лорен. Заедно с мъжа й Карло Понти е за София Пигмалион, който величае физическата й хубост, но запалва и вътрешния й пламък. Техният филм "Вчера, днес и утре", пълен с финес, ирония и женско лукавство, донася на Де Сика третия "Оскар".

В най-важните му филми жизнеността се редува с горчивината, несигурността и разочарованието. Хуморът изчезва, когато преобладаваща тема е войната ("Чочарка" и "Затворниците от Алтона") или нацистките преследвания ("Градината на Финци Контини"). С "Градината…"спечелва както "Златна мечка" от Берлин, така и последния си четвърти "Оскар".


из "Градината на Финци Контини"


Характерът на човека Де Сика, също както и филмите му, е едновременно горчив и шеговит. Неговата усмивка се запомня и от творбите му, и в живота. Тя блика отвсякъде в залите - и когато отговаря на поздравите, и когато се ръкува с обикновените хора. Това е видно в посветената му творба "Обичахме се толкова много" на Еторе Скола, където играе себе си. Усмивката изразява доброта и благородство, в което неговите зрители се разпознават. Освен страховете и безпокойствата, те улавят спокойствието, топлотата, нежността.

Чудото на Виторио де Сика е в това, че разказва Италия и италианците, но най-вече - италианците на самите тях, показвайки им техните пороци и добродетели. И сякаш им завещава: "Преди да умре, баща ми ни събра и ни каза: "Оставям ви едно голямо наследство от любов. Със същите думи ще се разделя един ден с моите деца".


Автор: Соня Александрова
Източник: Култура




Твоят коментар



Новини

23.01.2015Франческо Рози (1922-2015)
16.01.2015Ролята на семейството в диктатурите през 20 век
14.01.2015Президентът на Италия Джорджо Наполитано подписа своята оставка
09.01.2015Чудото Виторио де Сика
07.01.2015Поучете се от балтийските държави!
05.01.2015Почина големият италиански музикант Пино Даниеле
04.01.2015Италия ще решава проблема с мигрантите с помощта на Турция и Гърция



Follow Bulgaria-Italia on Twitter  Follow Bulgaria-Italia on YouTube   Follow Bulgaria-Italia on LinkedIn

Последни Новини
 

България-Италия
  Портален сайт за България на Италиански език

Новини
  Теми Фокус Автори News Feeds (rss) От Италия (english)