Като естествено продължение на 18-ия международен филмов фестивал София Филм Фест Италианският културен институт представя на вниманието ни класически кинопреглед, посветен на италианския неореализъм. Този период на италианското киноизкуство, продължил едва десетина години, оставя незаличима следа в световното кино, променяйки го завинаги, и за да разберем съвременното кино, трябва да тръгнем именно от него.

Кинопрегледът се организира в сътрудничество с Министерството на външните работи на Италия, Институт Луче-Чинечита, Dear Film, Intramovies и София Филм Фест. Той включва девет безспорни шедьоври на неореализма и документален филм в три части, които ще бъдат прожектирани всяка седмица от 27 март до 26 юни 2014 в Дом на киното в София. Графикът на прожекциите е следният:

27:03, 18:00 часа: Рим - открит град, режисьор Роберто Роселини, 1945 г.
03.04, 18:30 часа: Пайза, режисьор Роберто Роселини, 1946 г.
10.04, 18:30 часа: Германия, година нула, режисьор Роберто Роселини, 1948 г.
17.04, 18:30 часа: Стромболи, божия земя, режисьор Роберто Роселини, 1950 г.
24.04, 18:30 часа: Умберто Д., режисьор Виторио Де Сика, 1952 г.
08.05, 18:30 часа: Мамини синчета, режисьор Федерико Фелини, 1953 г.
15.05, 18:30 часа: Хляб, любов и фантазия, режисьор Луиджи Коменчини, 1953 г.
22.05, 18:30 часа: Пътуване в Италия, режисьор Роберто Роселини, 1954 г.
29.05, 18:30 часа: Бандити в Оргозоло, режисьор Виторио Де Сика, 1961 г.
05.06, 18:30 часа: Неореализъм 1943 - 1954 (част 1: до 1945 г.), 1961 г., режисьор Пиеро Тартани
19.06, 18:30 часа: Неореализъм 1943 - 1954 (част 2: до 1950 г.)
26.06, 18:30 часа: Неореализъм 1943 - 1954 (част 3: до 1954 г.)

"Неореалъм 1943 - 1954 г." е документален филм в три части на Карло Лидзани, с режисьор Пиеро Тартани, произведен от Институт Луче. Той е разказ и спомен за десетте години на неореализъм, чието начало е дадено с филма "Натрапчивост" (1943 г.) на Лукино Висконти. Филмът е личен разказ на последния представител на този период - римския режисьор на "Achtung! Бандити!" (1951) Калро Лидзани, загинал при трагични обстоятелства на 5 октомври 2013 г. на 91-годишна възраст. "Неореалъм 1943 - 1954 г." се опитва да обясни произхода на това течение и най-вече новата визия за света през погледа на камерата, променяща връзката между произведение и зрител.

Из "Киното трябва да мирише на истина" аудио запис на Валери Петров от 17 март 2006.

[…]
Все пак да ви кажа и нещо по-общо за себе си в киното. Началото беше неочаквано. Тук чухте, че съм работил четири години в Рим като аташе по печата в нашата легация. Там, по това време, в първите години след освобождението на Европа от фашизма, избухна великото събитие - за мене велико, на италианския неореализъм. Не знам какво знаете за него, но за мен беше някакво чудо. До този момент Италия беше прочута с кинопродукцията си, която наричаха "ерата на белите телефони". Това означаваше, как да кажа - всичко да е излъскано. А цялата страна, особено Южна Италия, тънеше в мизерия, а и Северната не беше богата. Войната освен всичко не им вървеше на италианците. Такива са били винаги - не са военни и затова на мен лично са ми дори по-симпатични. Дотогава филмите бяха такива - излъскани, всичко да е в ред, телефоните да бъдат бели, да има една любов, всичко да завърши добре.Така беше между впрочем и у нас. Така беше и в Съветския съюз - в най-лошия период за съветското кино по онова време, което, особено хора леви, какъвто бях и аз, младеж запален, харесвахме повече или по-малко. А после разбрахме колко фалш имало вътре, колко неистини...

Изведнъж в Рим, където американците са навлезли и с боеве, и разрушавайки не малко от прекрасната страна, са стигнали до северната й граница, по петите им се втурват хората на киното. Зажадували да правят каквото искат, каквото могат. Да намерят в разрез с украшенческите истории самия живот и да го покажат колкото се може по-бързо. По-такъв, какъвто е. С привкус на документалност, с включване на неактьори. А италианците, те са си актьори по начало - вземи го от улицата и той вече е готов. Започват да снимат - без пари, без нищо, с някакви камери, които имат... Между другото, ще прескоча напред - когато почна да залязва неореализмът, не помня кой от тях каза: "Е, забогатяхме и се свърши с нас." Защото в онзи момент от недостатъците - бедността в техниката, пестенето на лента и т. н. - те се изхитряваха да направят плюсове за филмите си. Филмите им затова бяха толкова ярко различни от предишните, защото бяха правени, както се казва, с плюнка. "Рим - открит град", "Шуша", "Пайза", "Крадци на велосипеди", "Земята трепери" срещнаха невероятното смайване на публиката. Тя за пръв път разбираше, че до този момент са я лъгали тотално и че сега това много прилича на туй, което живеят самите те. А и самите автори се смаяха от това, което става с тях. Същевременно тези филми срещнаха невероятен отпор от официалната критика и главно от църквата: "Какво излиза, че показвате нашата страна като страна на просяци и на крадци?" А в този момент това беше истина, следвоенната истина на един обеднял народ. И в нашите социалистически страни и главно в Съветския съюз, когато виждат новите италиански филми, също са усетили, че тук има някакъв друг дъх. Към положителните рецензии и одобренията се примесва и забележката: "Да, интересно е, но не е показан пътят, по който се излиза." Тоест, в тях го нямаше онова, което пречеше и на съветските кинематографисти, и на нас самите - нямаше я дидактиката, нямаше го насочения пръст. При това не много справедливо насочен. Въпреки това, шило в торба не стои - това явление зае мястото си в историята на киното, което заслужава.

То се отрази и на мен. Я си представете един такъв млад човек, който обича киното поначало, занимава със стихове и така започва да му се иска и той да хване тази линия на истината, на правдата, на документалното. Колкото и да се изменят линиите и модите в киното, това възпитание, попито без да усетя как, ми държи влага и до ден днешен ме направлява. И не само в киното, а и в другите неща
[…]

Валери Петров (псевдоним на Валери Нисим Меворах) е български поет, сценарист, драматург и преводач от еврейски произход. Завършва медицина; първите му литературни публикации са през 1936; участва в Отечествената война като военен лекар и кореспондент; работил е в Радио София; бил е аташе по печата в Рим (1947 - 1950). Работил е във в. "Стършел" и като редактор и сценарист в СИФ "Бояна". Преподавал е драматургия в НАТФИЗ.

Автор е на проза, пътеписи, поезия ("В меката есен", "Дъжд вали - слънце грее", "Когато погледнеш назад", "На смях", "Разтворен прозорец" и др.), пиеси ("Когато розите танцуват", "Театър, любов моя", много от тях за деца - "Честна мускетарска", "Бяла приказка", "Копче за сън", "Меко казан" и др.); великолепен преводач - на стихове на Джани Родари, Киплинг, Блок, Превер, превел целия Шекспир (сонети, трагедии, исторически драми, комедии...)
Заслужил деятел на културата, Кавалер на френския орден за изкуство и култура. Академик.

Сценарист на игралните филми: "Точка първа" (1956), "На малкия остров" (1958); "Първи урок" (1960); "Слънцето и сянката" (1962); "Васката" (1965); "Рицар без броня" (1966); "Един снимачен ден" (1969); "Откъде се знаем?" (1975); "С любов и нежност" (1978); "Йо-хо-хо" (1981); "Разходки с ангела" (1990); "Театър, любов моя" (1994); "Всичко от нула" (1996)
Сценарист на анимационните филми: "Приказка за боровото клонче" (1960); "Гръмоотводът" (1962); "Гордата лампа" (1963); "Главозамайване" (1964); "Вариации върху стара тема" (1966); "Меко казано" (1983)

По материали на Италианския културен институт и Съюза на българските филмови дейци.

Околна среда | Хроника | Култура | Икономика | Свят | Работа | Имиграция | Политика | Спорт

Фокус: Covid-19 | Столици на Културата | 150 години Италия | Европейски Союз
Ирак | Световни Конфликти | Военна База във Виченца  | Случай Еурошуз 

News Feeds: Италиански | Английски | Български

Новини на Италиански | Новини на Български | RSS