Home | Новини | Форум | Клуб | Търся

Share/Save/Bookmark
Subscribe

Италиански
     
         Потребител: не рег., влез
  


Италия: социален мир по време на разрушителна икономическа криза

04.03.2014

Предлагаме статията на Андреа Ферарио от новия интернет сайт "За капитала по света и у нас", който публикува разсъждения и анализи върху капитала като класови отношения и процеси.

От няколко години в Италия тежестта на икономическата криза бива прехвърляна върху работещите и бедните. В тази ситуация радикалната левица изглежда все още прекалено слаба и изолирана, за да представи реална алтернатива.

В първите следвоенни десетилетия Италия е смятана за "икономическа и политическа лаборатория" на Европа. Причините са бързите темпове на икономически растеж и специфичната вътрешна ситуация. Политическата сцена е доминирана от една страна от непоклатимата християндемократическа партия (непрекъснато на власт приблизително колкото БКП, от 1948 г. до началото до деветдесетте години), а опозицията от най-голямата комунистическа партия в западния свят. В следвоенното възстановяване държавата упражнява директен контрол върху голяма част от едрата индустрия и изпълнява решителна роля в инвестициите в икономиката, както и в индиректното насърчаване на потребление чрез държавно-социални разходи за здравеопазване и образование. Към това трябва да се добави силната финансова и политическа подкрепа от Американските инициативи като плана "Маршал" за следвоенната реконструкция на Западна Европа - начинание, обещаващо висока възращаемост за капиталистите и приходи за държавата, имайки се предвид масовото унищожение на производствени мощности и инфраструктура по време на войната.

В наши дни обаче картината изглежда коренно различно. Aко Италия е "лаборатория", то това е по-скоро заради факта, че тя представлява едно от най-уязвимите звена във веригата на еврозоната и световната икономика.

Икономическата и политическа ситуация днес

Кризата от 2008 г. завари италианската икономика в състояние на дълготрайна стагнация. От края на деветдесетте години до избухването на кризата средният годишен растеж на брутния вътрешен продукт (БВП) на страната се равнява на приблизително половината БВП растеж на другите големи икономики от еврозоната. Този анемичен растеж се базира на поддържане на печалби на предприятията предимно чрез намаляване на дяла на доходите на работещите. Самата криза нанесе катастрофален удар на този вече слаб модел. Според последните данни на Конфиндустрия, асоциацията на италианските индустриалци, в периода 2007-2013 г. БВП на Италия е намалял с почти 11%, докато потреблението на семействата се е свило с 8%, т.е. с 5 000 евро годишно. Още по-драматични са данните за буквалното срутване на инвестициите (-30%) и на индустриалното производство (-25%) - такъв спад на тези показатели не е наблюдаван дори по времето на Втората световна война.

Отражението върху италианското общество също шокира. Според Истат, националния институт по статистика, реалната безработица се равнява на 24% като по времето на кризата са изчезнали 1,8 милиона работни места. Хората, считани за "бедни" според международни стандарти за измервания, наброяват около 9 милиона души. В последните години се увеличават и случаите на самоубийства сред безработни и фалирали малки предприемачи. Наблюдава се и рязко увеличение на убийствата в семейства и между съседи.

Финансовата система остава нестабилна. Италианските банки са между най-уязвимите от континента, що се касае до солидността и структурата на активите им и лошите кредити. Държавният дълг се равнява на 133,3% от БВП (четвърти в света и втори в Европа след Гърция с тенденция за нарастване) и превишава 2 трилиона евро.

Митът за огромния държавен дълг, разпространяван от близки до властта медии, гласи, че задлъжнялостта на правителството се дължи на "неконтролируеми социални разходи". Целта в действителност е хората да бъдат убедени в нуждата от политики на остеритет, "затягане на колани". Съдейки по данните обаче, надуването на дълга се дължи по-скоро на де факто отдавнашния отказ на държавата от пълно събиране на данъците (делът на сивия сектор в Италия се равнява на около 20-30% от цялата икономика) в полза на едрия и малкия капитал. За да покрие разходите, вкл. тези за скъпи, но излишни инфраструктурни проекти, които на практика представляват безплатно финансиране на големия капитал от страната на държавата, правителството тегли заеми чрез емитирането на държавни облигации. Социалните разходи не създават никакъв разхищенчески начин на живот; напротив, Италия отдавна се намира в долната част на европейската класация по социални разходи. (Тази минимална социална схема наподобява действащата такава в България, където обаче тя е "легализирана" от механизми като плоския данък и валутния борд).

На тази ситуация последните италиански правителства реагираха със реформи на остеритет, които прехвърлят тежестта на кризата върху работещите. Прагът на пенсиониране беше вдигнат на 67 г. и същевременно индексацията на пенсиите беше намалена. Държавата сви с милиарди евро финансирането на здравната система, училищата и регионалния релсов транспорт, всички които са в плачевно състояние. Съкратенo e съществено и финансирането на областните и общинските администрации, които са принудени да увеличат тарифите за социални услуги. ДДС - данък, който много по-тежко се понася от хората с ниски и средни доходи отколкото от богатите - беше вдигнат от 20% на 22%. С други думи: чрез строгите бюджетни политики, наложени от ЕС, се прилага метода на така наречената "акумулация чрез отнемане". Понеже в режима на единната европейска валута южните държави са лишени от възможността да девалвират собствената си валута (заместена от еврото), за да стимулират износа си на стоки и да се опитат по този начин да повишат конкурентноспособността си, правителствата "девалвират" доходите на работещите и социалните разходи, за да спасят падащите печалби на предприятията. По средством режима на акумулация чрез отнемане се правят опити за приватизация на нищо общо имащи с кризата сектори от икономиката като комуналните услуги (водоснабдяване, обществен транспорт и пр.). Не пропускат да се възползват и чужди корпорации.

За да се приложат такива политики, са нужни промени в политическата сфера. Мажоритарният вот, въведен в Италия през деветдесетте и усъвършенстван в последните години, успя да изключи от парламента по-малките и независими от големия бизнес партии. Така полу-феoдални политици, разполагащи с милиони евро (лично или чрез техните партии и лобисти) за финансиране на силно персонализирани изборни кампании, бетонираха на национално и областно ниво контрола си върху институциите. Това още повече засили симбиозата между бизнеса и политическата класа. Под силния натиск на ЕС през 2011 г. Силвио Берлускони подаде оставка от поста премиер. Причината: силно корумпираната му партия (често склонна към опасен популизъм) вече не беше способна да изпълнява задачите наложени от големия капитал и бюрократите в Брюксел. Прилаганият от тогава насам модел стана този на "голямата коалиция" между ляво-центристите и десните, оглавена от партийни технократи или икономически експерти "а ла Орешарски" като Марио Монти или Енрико Лета. Недоволството на италианците от този политически модел намери изражение на последните избори миналата година като спад на избирателната активност и в неочаквания огромен успех на "Движение 5 звезди", "протестната партия" на комика Бепе Грило.

Левите сили и социалните борби

Италианците имат богат избор от леви политически сили: "Левица, екология и свобода", "Комунистическо обновление", "Италиански комунисти", "Антикапиталистическа левица", "Комунистическата партия на работниците" и още други. Не става дума за казионни партии, а за политически сили, зад които има реална история. В последните години обаче само първата и най-умерената от тях присъства в парламента с едва 3% от гласовете на изборите. Учудващ факт, имайки се предвид богата италианска традиция на социални движения и борби след Втората световна война. На синдикалния фронт, CGIL, най-големия профсъюз, който традиционно се причислява към левите, отдавна води политика на компромиси с работодателите и то особено през последната година при правителството на лявоцентриста Лета.

Освен левите партии и организации в Италия съществуват много социални движения, занимаващи се с проблеми като защитата на околната среда, правото на жилище, прекариата, борбата срещу мафията. Най-масовото и ефективно от тях е движението NO TAV, което се бори срещу екологичните и икономически последствия от строежа на нова линия за свръхскоростни влакове във района на Вал ди Суза (близо до Торино), което ще струва на държавата около 20 милиарда евро. Активистите успяха да въвлечат в борбата местни жители и някои кметове. Репресиите от страната на държавата са жестоки, стига се много пъти до тежки сблъсъци с полицията и арести с необосновани обвинения за терористична дейност.

Друг скорошен случай на социална борба беше този с големия стоманен комплекс Илва в Таранто, южна Италия. От приватизирането си през деветдесетте години насам заводът не спазва екологичните норми, изпускайки във въздуха големи количества диоксин и други отровни вещества. В последствие нивото на заболявания от рак в града е в пъти по висок от средното за страната. След запорирането на фабриката от прокуратурата през 2012 г. собствениците заплашваха със затваряне на предприятието, ефектът от което би бил загубата на 15 000 работни места. Част от работниците, разочаровани от компромисната позиция на големите синдикати, се самоорганизираха в комитет и поискаха национализацията на предприятието като решение за съхраняване на работни места и спазване на екологични норми. След известно време обаче в комитета се появиха разделения от по-скоро личен характер и движението затихна.

Като изключим тези местни примери за социална борба (към които трябва да се добавят и редовно избухващите бунтове в центровете за "временно" настаняване на бежанци и имигранти, подобни на тези в България) в Италия цари социален мир противно на жестоката икономическа и социална криза. В последните месеци на 2013 г. имаше някои знаци за радикализацията на ситуацията, които обаче изглежда останаха за сега без ехо.

Първият случай е организирането на два големи митинга в Рим на 18-ти и на 19-ти октомври 2013 г. от радикалните леви синдикати и на колективи за правото на жилище и срещу прекариата. Участието беше сравнително голямо, но цялата акция изглеждаше по-скоро като пореден годишен ритуал за "преброяване на активистите" и за утвърждаване на няколко тесни лидерски кръгове, отколкото спонтанна мобилизация отдолу. Така настана тотална политическа тишина.

По-сериозен знак за недоволство беше твърдата и непланирана от големите синдикати стачка на работниците от градския транспорт в Генуа, град от 600.000 жители. Градът беше блокиран за пет поредни дни. Целта беше предотвратяване на кметския проект за приватизацията на общинския транспорт. Кметът Марко Дориа ("радикален левичар" близък до партията "Левица, екология и свобода") в крайна сметка капитулира. Въпреки успеха на протеста трябва да се отбележи, че борбата на работниците остана изолирана и не успя да получи подкрепа от останалата част от обществото като напр. други общински служители или студентите.

През декември съвсем неочаквано на сцената се появи "движението на вилите". Под това име преди две години земеделците от Сицилия в алианс с дребни автопревозвачи от цяла Италия създадоха протестно движение, което за няколко дена блокира пътищата из цялата страна. Същите групи лансираха през ноември месец нов протест с несъвсем ясна цел. Твърдото ядро на движението излезе с популистки искания като по-ниски данъци и повече протекционизъм. Към тях се присъединиха неорганизирани безработни, прекариатни работници, социални центрове, но също, без много да афишират с присъствието си, и неофашистски групи. Протестите бяха разпространени в цялата страна и успяха да блокират пътища, градски кръстовища и дори гранични пунктове в много италиански области. Лидерите на движението обаче се разделиха, като едните спряха протестите и откриха преговори с правителството, а другите свикаха "огромен митинг" в Рим с официално участие и на неофашистки групи. В този митинг (18-ти декември) обаче взеха участие само около две хиляди души, окуражителен знак, че неофашистите не успяват да намерят социална база. Но голямото участие в първите дни на движението е симптом за това, че все пак в Италия недоволството е огромно и има потенциал за неговото масово избухване.


Видео от протест на "движението на вилите" през декември, 2013г.

Защо в Италия все още цари социален мир?

Защо през тези пет дълги години от началото на световната криза, в рамките на която Италия вече се намира в ситуация подобна на тази в Гърция, все още цари социален мир и не възникват широки масови движения и/или протести? Няколко фактора биха могли да хвърлят светлина над този въпрос.

Материалната ситуация на работниците и най-ниските слоеве на малките предприемачи остава невероятно трудна. В продължение на три десетилетия неолибералната капиталистическа и политическа класа поетапно демонтират извоювани с трудни борби през предишните десетилетия социални права. Чрез огромното разширяване на прекариата например бяха унищожени и механизмите за солидараризиране между работещите. В последствие на това, едрата и средната буржоазия успяха значително да укрепят тяхната хегемония. Един от най-важните съюзници на това консолидиране беше ЕС като висша инстанция, към която владеещите класи се уповаха за въвеждането на мерки за отслабването на потенциала за съпротива отдолу.

Невторостепенна роля изиграха и трите големи синдиката и по-специално най-влиятелният, левият CGIL. Въпреки бюрократизирания си характер синдикатите в миналото служеха като канал за борбите на работническата класа. Днес в повечето от случаи играят ролята по-скоро на инструмент за потушаване и ограничаване на конфликтите между населението и капиталистите. В началото на световната криза например в силно индустриализирана северна Италия на локално ниво се състоят множество протести срещу уволнения или затваряния на фабрики. В почти всички случаи обаче нямаше обединяване на силите, за да се компенсира липсата на организиране от страна на синдикатите. Твърде често работници от едно предприятие са се борили за работното си място без да знаят, че само на няколко километра от фабриката им други колеги се борят за същата цел.

Силното и дълголетно присъствие в Италия на организирани леви сили (от еврокомунистите до радикалните групи възникнали след 1968 г.) като че ли днес парадоксално се оказва по-скоро пречка в създаване на съпротива срещу неолибералния модел. Загуба на позиции заради укрепването на хегемонията на буржоазията и жестоките неолиберални политики ги оставят със значително по-малка база от активисти, но със същата върхушка от бюрократи и други "лидери", водещи междуличностни борби с цел утвърждаване на собствените си позиции. Това от една страна все повече отдалечава потенциалните активисти, а от другата отклонява "лидерите" от реалните проблеми, резултатът от което е гротескна фрагментация на левия фронт. Хоризонталните и неструктурирани движения, възникнали в Италия по модела на световния социален форум, се оказаха може би още по-голяма пречка за ефикасността на борбите. Липса на формални структури, които гарантират поне минимална ефективност на контрол отдолу, създава идеална почва за развитие на още по-авторитарни и еднолични лидери. Същевременно се получава и фрагментация в неформални групи, специализирани в тематични миниборби, провалящи се в опита си за създаване на по-широки движения, които да представляват реална съпротива срещу капиталистическата система. Така те остават изолирани в обществото.

Италия в момента е едно от най-слабите звена във веригата на световния капитализъм и в частност ЕС, същевременно едно от най-опасните, имайки се предвид нейните икономически и демографски размери. Съществуващите партии и движения вероятно ще възпроизведат статуквото, съзнателно или не. Пред италианското общество стои огромната, но неизбежна задача да търси нови ефективни инструменти за излизане от кризата чрез борби отдолу, в солидарност с борбите в Европа и други части на света.


Авторът Андреа Ферарио е роден в Милано, живее от няколко години в София, където работи като преводач. Пише за сайта Crisi Globale и сътрудничи на италианското списание Internazionale.


Автор: Андреа Ферарио
Източник: За капитала




Твоят коментар



Новини

10.03.2014"Градината на Финци-Контини" от Джорджо Басани
06.03.2014Италиански филми на София Филм Фест
04.03.2014Нови срутвания в древния Помпей
04.03.2014Италия: социален мир по време на разрушителна икономическа криза
01.03.2014Кристиан Вигенин се срещна с външния министър на Италия Федерика Могерини
26.02.2014Матео Ренци получи доверието и на Камарата на депутатите
26.02.2014Свеж вятър в Италия



Follow Bulgaria-Italia on Twitter  Follow Bulgaria-Italia on YouTube   Follow Bulgaria-Italia on LinkedIn

Последни Новини
 

България-Италия
  Портален сайт за България на Италиански език

Новини
  Теми Фокус Автори News Feeds (rss) От Италия (english)