Home | Новини | Форум | Клуб | Търся

Share/Save/Bookmark
Subscribe

Италиански
     
         Потребител: не рег., влез
  


Франко Берарди: Какво е значението на автономията днес?

12.03.2009

Аз не възнамерявам да правя историческа рекапитулация на движението, наречено автономия, а искам да разбера неговата специфика чрез един преглед на някои понятия като „отказ от работа” и „композиране на класа”. Журналистите често използват думата „operaismo” [работничество], за да определят едно политическо и философско движение, което се появи в Италия през 60-те. Аз абсолютно не харесвам този термин, понеже той свежда сложността на социалната реалност до простите дати на централността на промишлените работници в социалната динамика на късната модерност.

Субективация, социално композиране, отказ от работа

Аз не възнамерявам да правя историческа рекапитулация на движението, наречено автономия, а искам да разбера неговата специфика чрез един преглед на някои понятия като „отказ от работа” и „композиране на класа”. Журналистите често използват думата „operaismo” [работничество], за да определят едно политическо и философско движение, което се появи в Италия през 60-те. Аз абсолютно не харесвам този термин, понеже той свежда сложността на социалната реалност до простите дати на централността на промишлените работници в социалната динамика на късната модерност.

Произходът на философското и политическо движение може да се идентифицира в работите на Марио Тронти, Романо Алкуати, Ранието Панциери, Тони Негри, а неговият централен фокус може да се разгледа в еманципацията от хегелианското понятие за субект.

На мястото на историческия субект, завещан от Хегеловото наследство, ние трябва да говорим за процеса на субективация. Субективацията заема понятийното място на субекта. Това понятийно движение е много сходно на съвременното модифициране на философския пейзаж, което беше промотирано от френския пост-структурализъм. Субективация на мястото на субекта. Това значи, че ние не трябва да се съсредоточаваме върху идентичността, а върху процеса на ставане. Това също така значи, че понятието за социална класа не трябва да се разглежда като онтологическо понятие, а по-скоро като едно векторно понятие.

В обхвата на автономната мисъл понятието за социална класа се предефинира като една инвестиция на социално желание, а това значи култура, сексуалност, отказ от работа. През 60-те и 70-те мислителите, които пишеха за списания като Classe operaia и Potere operaio не говореха за социални инвестиции на желание: те говореха по един много по-ленинистки начин. Но техният философски жест произведе една важна промяна във философския пейзаж, от централността на идентичността на работника към децентрализацията на процеса на субективация.

Феликс Гатари, който се срещна с operaismo след 77-ма и бе посрещнат от автономните мислители след 77-ма, винаги е подчертавал идеята, че не трябва да говорим за субект, а за "processus de subjectivation" [“процес на субективация”]. От тази перспектива ние можем да разберем какво означава израза отказ от работа.

Отказ от работа не означава толкова очевидния факт, че на работниците не им харесва да бъдат експлоатирани, а нещо повече. Той означава, че капиталистическото реструктуриране, технологичната промяна и общата трансформация на социалните институции са произведени от ежедневното действие на оттегляне от експлоатация, на отхвърляне на задължението да се произвежда принадена стойност и да се повишава стойността на капитала, като се редуцира цената на живота. Не харесвам термина „operaismo” поради имплицитното свеждане към едно тясно социално посочване (работниците, "operai" на италиански), a бих предпочел да използвам думата „композиционизъм”. Понятието за социално композиране, или „композиране на класа” (широко използвано от групата мислители, за които говорим), има много по-общо с химията, отколкото с историята на обществото.

Аз харесвам тази идея, че мястото, където се случва социалният феномен не е солидната, вкаменена историческа територия от хегелиански произход, а е една химична среда, където култура, сексуалност, болест и желание се борят и срещат и смесват и постоянно изменят пейзажа. Ако използваме понятието за композиране, ние можем по-добре да разберем какво се е случило в Италия прз 70-те и по-добре можем да разберем какво значи автономия: не конституирането на един субект, не силната идентификация на човешки същества с една социална съдба, а постоянната промяна на социалните връзки, сексуалната идентификация и дисидентификация и отказа от работа. Отказът от работа всъщност е породен от сложността на социалните инвестиции на желание.

В този възглед автономия значи, че социалният живот не зависи само от дисциплинарната регулация, наложена от икономическа власт, а също така зависи от вътрешно изместване, прориви, утаявания и разлагания, които са процесът на себекомпозиране на живото общество. Борба, оттегляне, отчуждение, саботаж, линии на полет от капиталистическата система на господство.

Автономията е независимостта на социалното време от темпоралността на капитализма.

Това е значението на израза отказ от работа. Отказ от работа съвсем просто означава: не искам да ходя на работа защото предпочитам да спя. Но това безделие е изворът на интелигентността, на технологията, на прогреса. Автономията е себерегулацията на социалното тяло в своята независимост и в своето взаимодействие с дисциплинарната норма.

Автономия и дерегулация

Това е една друга страна на автономията, която едва е била разпознавана досега. Процесът на автономизиране на работниците от тяхната дисциплинарна роля е провокирал едно социално земетресение, което е задвижило капиталистическата дерегулация. Дерегулацията, която встъпи на световна сцена в епохата Тачър-Рейгън, може да се разглежда като капиталистическия отговор на автономизацията от дисциплинарния порядък на труда. Работниците искаха свобода от капиталистическа регулация, после капиталът направи същото, но по един обърнат начин. Свободата от държавна регулация се превърна в икономически деспотизъм над социалното построение. Работниците искаха свобода от доживотния затвор на промишлената фабрика. Дерегулацията отговори с огъвкавяването и фрактализирането на труда. Движението на автономията от 70-те задвижи един опасен процес, един процес, който произтече от социалното отхвърляне на капиталистическото дисциплинарно управление до капиталистическо отмъщение, което прие формата на дерегулация, свобода от инициатива на държавата, разрушаване на социалните протекции, смаляване и изнасяне на производството, съкращаване на обществените разходи, данъчни нагаждания и най-накрая огъвкавяване.

Движението на автономизацията наистина, всъщност, отпуши дестабилизацията на социалната рамка като резултат от един век на натиск от страна на профсъюзите и държавната регулация. Ужасна грешка ли бе това, което сторихме? Трябва ли да се разкайваме за нашите действия на саботаж и несъгласие, на автономия, на отказ от работа, които изглежда са провокирали капиталистическата дерегулация?

Абсолютно не.

Движението на автономията всъщност предугади капиталистическия ход, но процесът на дерегулация беше вписан в прииждащото капиталистическо пост-индустриално развитие и беше естествено предпоставен в технологичното реструктуриране и в глобализирането на производството.

Съществува една тясна връзка между отказа от работа, информатизацията на фабриките, намаляването, аутсорсването на работни места и огъвкавяването на труда. Но тази връзка е много по-сложна от една причинно-следствена верига. Процесът на дерегулация беше вписан в развитието на нови технологии, позволяващи на капиталистически корпорации да отприщят един процес на глобализация.

През същия период, един сходен процес се случи в медийното поле.

Помислете за свободните радиостанции през 70-те. В Италия по това време съществуваше държавен монопол, а свободното излъчване беше забранено. През 1975-76 една група от медийни активисти започнаха да създават малки радиостанции като Радио Алис в Болоня. Традиционната левица (Италианската комунистическа партия и т.н.) осъди тези медийни активисти, предупреждавайки за опасност от отслабване на публичната медийна система и отваряне на вратата за частно-притежавани медии. Трябва ли да си мислим днес, че тези хора от традиционната държавническа левица са били прави? Аз не мисля така, аз мисля, че по това време те грешаха, понеже краят на държавния монопол беше неизбежен, а свободата на израз е по-добра от централизирани медии. Традиционната държавническа левица беше консервативна сила, осъдена на провал докато отчаяно се опитваше да запази един стар режим, който не можеше повече да издържи в новата технологична и културна ситуация на пост-индустриалния преход.

Ние можем да кажем до голяма степен същото за края на Съветската империя и на т.нар. „реален социализъм”.

Всеки знае, че руският народ вероятно е живял по-добре преди 20 години от днес, а престорената демократизация на руското общество досега е представлявала най-вече разрушението на социалните протекции и отприщването на един социален кошмар от агресивна конкуренция, насилие и икономическа корупция. Но разпускането на социалистическия режим беше неизбежно, защото строят блокираше динамиката на социалната инвестиция на желанието и защото тоталитарният режим се месеше в културната иновация. Разпускането на комунистическите режими беше вписано в социалното композиране на интелекта, във въображението, създадено от новите глобални медии, и в колективната инвестиция на желанието. Ето защо демократичната интелигенция и дисидентските културни сили участваха в борбата срещу социалистическия режим, макар че знаеха, че капитализмът не е рай. Сега дерегулацията опустошава предишното съветско общество, а хората прежияват експлоатация и мизерия и унижение до степен, никога не достигана преди, но този преход беше неизбежен и в някакъв смисъл трябваше да се смята за прогресивна промяна. Дерегулация на означава само еманципирането на частната инициатива от държавна регулация и едно редуциране на публични разходи и социални протекции. То също така означава едно нарастващо огъвкавяване на труда...

Реалността на гъвкавостта на труда е другата страна на този вид еманципация от капиталистическа регулация. Ние не трябва да подценяваме връзката между отказа от работа и огъвкавяването, което последва.

Аз си спомням, че една от силните идеи на пролетариите на движението за автономия през 70-те беше идеята „несигурността е добра”. Несигурността на работа е форма на автономия от устойчивата редовна работа, която трае цял един живот. През 70-те много хора работеха за по няколко месеца, после се махаха за пътешествие, после пак на работа за малко. Това беше възможно във времена на почти пълна заетост и във времена на егалитарна култура. Тази ситуация позволи на хората да работят за собствената им полза, а не в полза на капиталистите, но по доста очевиден начин това не можеше да трае вечно, и неолибералната офанзива на 80-те беше предназначена да обърне баланса на силите [rapport de force].

Дерегулацията и огъвкавяването на труда бяха последицата и обръщането на автономията на работниците. Трябва да знаем това не само по исторически причини. Ако искаме да разберем какво трябва да се направи днес, в епохата на изцяло огъвкавения труд, ние трябва да разберем как капиталистическото завземане на социално желание може да се случи.

Възникването и отмирането на Съюза на когнитивния труд и рекомбинантния капитал

През последните десетилетия информатизацията на машинните съоражения изигра съществена роля при огъвкавяването на труда, заедно с интелектуализацията и дематериализацията на най-важните производствени процеси.

Въвеждането на нови електронни технологии и инорматизацията на производствения цикъл отвориха път към създаването на една глобална мрежа от инфо-производство, де-териториализирано, де-локализирано, де-персонализирано. Предметът на работата може все повече да се идентифицира с глобалната мрежа на инфо-производство.

Промишлените работници отхвърляха ролята им във фабриката и придобиваха свобода от капиталистическото доминиране. Само че тази ситуация накара капиталистите да инвестират трудоспестяващи технологии и също така да променят техническото композиране на работния процес, за да прогонят добре организираните промишлени работници и за да създадат една нова организация на труд, който може да бъде по-гъвкав.

Интелектуализацията и дематериализацията на труда е една страна на социалната промяна във формите на производство. Планетарната глобализация е другото лице. Дематериализирането и глобализирането са спомагателни и допълващи. Глобализацията всъщност наистина притежава материална страна. Защото промишленият труд не изчезва в пост-индустриааната ера, а мигрира към географски зони, където е възможно да се плащат ниски надници, а регулациите се осъществяват зле.

В последния брой на списанието Classe operaia през 1967-ма Марио Тронти написа: най-важният феномен на следващите десетилетия ще бъде развитието на работническата класа на едно глобално планетарно равнище. Тази интуиция не беше основана на един анализ на капиталистическия процес на производство, а по-скоро на едно разбиране за трансформацията при социалното композиране на труда. Глобализацията и информатизацията могат да бъдат предугадени като една последица на отказа от работа в западните капиталистически страни.

През последните две десетлетия на 20 век ние станахме свидетели на един вид съюз между рекомбинантен капитал и когнитивна работа. Онова, което аз наричам рекомбинантно е онези участъци на капитализма, които не са близко свързани с една отделна индустриална област, а могат лесно да бъдат пренесени от едно място на друго, от една индустриална област в друга, от един сектор на икономическа активност към друг, и т.н. Финансовият капитал, който взима централната роля в политиката и в културата на 90-те, може да бъде наречен рекомбинантен. Съюзът на когнитивния труд и финансофия капитал е произвел важни културни последици, а именно идеологическата идентификация на труда и инициативата. Работниците бяха склонени да се третират като самонаели се, а това не беше съвсем невярно в dotcom-периода, когато когнитивният работник можеше да създаде своята собствена инициатива, като просто инвестира своята интелектуална сила (една идея, един проект, една формула) като актив. Това беше периодът, който Геерт Ловинк определи като dotcom-мания (в забележителната му книга Dark Fiber). Какво беше dotcom-манията? Поради масовото включване в цикъла на финансово инвестиране през 90-те, един обширен процес на автоорганизация на когнитивни производители потръгна. Когнитивните работници инвестираха техните експертизи, техните знания и креативността им и на фондовата борса откриха средствата, с които да създават инициативи. За няколко години предприемаческата форма се превърна в точката, в която се срешнаха финансовия капитал и високопроизводителния когнитивен труд. Либертарианската и либералната идеология, която доминираше (американската) киберкултура на 90-те идеализира пазара, като го представи като едно чисто обкръжение. В това обкръжение, толкова естествено, колкото борбата за оцеляването на най-годните, които правят еволюцията възможна, трудът ще открие необходимите средства да покачи цената си и да се превърне в инициатива. Веднъж оставена на собствената си динамика, мрежовидната икономическа система беше предопределена да оптимизира икономическите придобивки за всички, собственици и работници, също защото разграничението между собственици и работници все повече ще стане незабележимо, когато човек встъпи във виртуалната произвеждаща класа. Този модел, теоретизиран от автори като Кевин Кели и трансформиран от списание Wired в един вид дигитално-либерален, надменен и триумфалистки Weltanschauung [светоглед], банкрутира през първите няколко години на новото хилядолетие, заедно с новата икономика и огромна част от армията самонаели се когнитивни предприемачи, които бяха населили dotcom-света. Това, което неолиберализмът поддържаше дългосрочно не беше свободния пазар, а монопола. Докато пазарът беше идеализиран като едно свободно пространство, където се срещат знания, експертизи и креативност, то реалността показа, че големите властващи групи оперират по начин, което е много далеч от това да е либертарен, а вместо това въвежда технологични автоматизми, налагащи себе си със силата на медиите или парите, и в крайна сметка ограбват безсрамно масата акционери и когнитивния труд.

През втората половина на 90-те една реална класова борба се състоя в производствения цикъл на високите технологии. Превръщението на уеб беше характеризирано от тази борба. Понастоящем, резултатът от борбата е неясен. Със сигурност идеологията на един свободен и естествен пазар се оказа гаф. Идеята, че пазарът работи като едно чисто обкръжение на равна конфронтация за идеи, проекти, за продуктивното качество и удобството на услуги беше пометена от горчивата истина на една война така, че монополите подеха кампания срещу множеството себенаели се когнитивни работници и срещу малко нещо патетичната маса от микротърговци.

Борбата за оцеляване не бе спечелена от най-добрите и най-успешните, а от онзи, който е извадил оръжието си – оръжието на насилие, грабителство, систематична кражба, на нарушаването на всички правни и етични норми. Съюзът Буш-Гейтс насърчи ликвидирането на пазара, а в този момент фазата на вътрешната борба на виртуалната класа приключи. На равнището на културата, условията за образуването на едно социално съзнание на когнитариата се появяват, а това може да е най-важният феномен на идните години, единственият ключ, който да предложи разрешения за бедствието.

Dotcom-ите бяха тренировъчната лаборатория за един производствен модел и за един пазар. В крайна сметка пазарът беше завзет и задушен от корпорациите, а армията от себенаели се предприемачи и рискови микрокапиталисти беше ограбена и разпусната. Така започна една нова фаза: групите, които станаха преобладаващи в цикъла на нет-икономиката изковаха един съюз с доминиращата група на икономиката на старите (клана Буш, представителен за петролната и военната индустрии), а тази фаза сигнализира едно блокиране на проекта за глобализация. Неолиберализмът произведе своето собствено отрицание, а онези, които бяха неговите най-ентусиазирани поддръжници, се превърнаха в неговите най-маргинализирани жертви.

С dotcom-срива, когнитивният труд отдели себе си от капитала. Дигиталните занаятчии, които се чувстваха като предприемачи на собствения им труд през 90-те, бавно осъзнават че са били подведени, експроприирани, а това ще създаде условията за едно ново съзнание на когнитивни работници. Последните ще осъзнаят, че въпреки че притежават цялата производствена сила, те са били експроприирани от плодовете й от едно малцинство несведущи спекуланти, които са добри единствено в боравенето с правни и финансови аспекти на производствения процес. Непроизводствената част от виртуалната класа, адвокатите и счетоводителите, апроприират когнитивната принадена стойност на физиците и инжинерите, на химиците, писателите и медийните оператори. Но те могат да откъснат себе си от юридическия и финансов дворец на семиокапитализма и да изградят едно директно отношение с общество, с потребители: тогава може би процесът на автономна себеорганизация на когнитивен труд ще започне. Този процес е вече на път, както показват практиките на медийния активизъм и на създаването на мрежи на солидарност от мигрираш труд.

Ние трябваше да преминем през dotcom-чистилището, през илюзията за едно сливане между труд и капиталистическа инициатива, а после през ада на рецесията и безкрайната война, за да видим как проблемът се очертава в ясни термини. От едната страна - непотребната и обсесивна система на финансова акумулация и една приватизация на публично знание, наследството на старата промишлена икономика. От другата страна - производителен труд, все повече вписан в когнитивните функции на обществото: когнитивният труд започва да гледа на себе си като един когнитариат, построявайки институции на знание, на създаване, на грижа, на инвенция и на образование, които са автономни от капитала.

Фрактализация, отчаяние и самоубийство

В икономиката на мрежата, гъвкавостта се е развила в една форма на фрактализация на труда. Фрактализация означава фрагментация на време-активността. Работникът вече не съществува като личност. Той е просто взаимозаменяемият производител на микро-фрагменти на рекомбинантен семиозис, който навлиза в неспирното течение на мрежата. Капиталът не плаща вече за готовността на работника да бъде експлоатиран за дълъг период от време, не плаща вече заплата, покриваща целия обхват от икономически нужди на една работеща личност. Работникът (една проста машина, притежаваща мозък, който може да бъде използван за един фрагмент от време) е заплатен за назначеното му задание. Работното време е фрактализирано и оклетъчено. Клетки време се продават в мрежата, а корпорацията може да си купи толкова много, колкото са й нужни. Клетъчният телефон е средството, което най-добре дефинира връзката между фракталния работник и рекомбинантния капитал.

Когнитивният труд е един океан от микроскопични фрагменти време, а оклетъчаването е способноста да се рекомбинират фрагменти време в рамката на един единствен полу-продукт. Клетъчният телефон може да се разглежда като монтажната линия на когнитивния труд. Това е последицата на огъвкавяването и фрактализацията на труда: това, което беше автономията и политическата мощ на работната сила се превърна в тоталната зависимост на когнитивния труд от капиталистическото организиране на глобалната мрежа. Това е централното ядро на създаването на семиокапитализма. Това, което беше отказа от работа се превърна в тотална зависимост от емоции, а мисълта – от потока на информацията. А последствието на това е един вид нервен срив, който пронизва глобалния ум и провокира това, което сме свикнали да наричаме dotcom-срива.

Dotcom-сривът и кризата на финансовия мас-капитализъм могат да бъдат рагледани като една последица на колапса на икономическата инвестиция на социално желание. Аз използвам думата колапс в един смисъл, който не е метафоричен, а по-скоро едно клинично описание на онова, което се случва в западното съзнание. Изпозлвам думата колапс, за да изразя един реален патологичен срив на психо-социалния организъм. Това, което видяхме в периода, последващ първите знаци на икономическата катастрофа, в първите месеци на новия век, е един психопатологичен феномен, колапсът на глобалното съзнание. Аз разглеждам настоящата икономическа депресия като страничния ефект на една физическа депресия. Интензивното и продължително инвестиране на желание и на ментални или либидни енергии в труда е създало физическата среда за колапса, който сега проявява себе си в полето на икономическата рецесия, в полето на военната агресия и на една суицидна тенденция.

Икономиката на вниманието се превърна в един важен предмет през първите години на новия век.

Виртуалните работници имат все по-малко и по-малко време за внимание, те са включени в нарастващ брой интелектуални задачи и нямат никакво време в повече, което да посветят на техния собствен живот, на любов, нежност и привързаност. Взимат Виагра защото нямат време за сексуално разгряване. Оклетъчаването е произвело един вид окупация на живота. Ефектът е една психопатологизация на социалните връзки. Симптомите за нея са доста очевидни: милиони кутии Прозак се продават всеки месец, епидемията от заболявания на дефицита на вниманието сред младите, разпространението на лекарства като Риталин сред децата в училищата и ширещата се епидемия от паника...

Сценарият на първите години на новото хилядолетие изглежда е доминиран от една истинска вълна на психопатично поведение. Суицидният феномен се разпространява доста отвъд границите на ислямското фанатично мъченичество. От СТЦ/9/11 насам самоубийството се превърна в ключово политическо действие на глобалната политическа сцена.

Агресивното самоубийство не трябва да се счита за прост феномен на отчаяние и агресия, а трябва да се разглежда като обявяването на края. Суицидната вълна сякаш подсказва, че човечеството е закъсняло с времето, а отчаянието е станало преобладаващият начин на мислене за бъдещето.

И какво? Аз нямам отговор. Всичко, което можем да направим, е това, което на практика вече правим: себеорганизацията на когнитивния труд е единственият начин да се отиде отвъд психопатичното настояще. Аз не вярвам, че светът може да се управлява от Разум. Утопията на Просвещението се провали. Но аз мисля, че разпространението на себеорганизирано знание може да създаде една социална рамка, съдържаща необятни автономни и самоуверени светове.

Този процес на създаване на мрежата е толкова сложен, че не може да бъде управляван от човешки разум. Глобалният ум е прекалено сложен, за да бъде познаван и овладян от подразделени локализирани умове. Ние не можем да знаем, ние не можем да контролираме, ние не можем да управляваме цялата сила на глобалния ум.

Но ние можем да владеем сингуларния процес на произвеждане на един сингуларен свят на социалност. Това е автономията днес.

***

Франко Берарди

Франко Берарди е съвременен писател, медиен теоретик и активист. Той е основател на списанието A/traverso (1975-1981) и е бил част от екипа на Radio Alice, първата свободна пиратска радиостанция в Италия (1976-1978). Както и други, намесени в политическото движение Autonomia в Италия през 70-те години, той избягва в Париж (заради специфичното законодателство във Франция по времето преди и на Митеран), където работи заедно с Феликс Гатари в полето на шизоанализата. През 80-те е публикувал в списанията Semiotexte (Ню Йорк), Chimerees (Париж), Metropoli (Рим) и Musica 80 (Милано). През 90-те публикува книгите Mutazione e Ciberpunk (Генуа, 1993), Cibernauti (Рим, 1994), а по-късно и биографичната книга Felix (Рим, 2001). В момента сътрудничи на списание Derive Approdi, както и преподава социална история на комуникацията в Accademia di belle Arti in Milan. Съосновател на е-зина http://rekombinant.org и телевизионният експеримент, по-известен като telestreet. През 2008 последната му книга излезе и на английски език (Felix Guattari: Thought, Friendship, and Visionary Cartography, Palgrave, 2008).

***

Текстът е публикуван в http://republicart.net през септември 2003 г.
Превод от английски: Станимир Панайотов
препратка: http://republicart.net/disc/realpublicspaces/berardi01_...n.htm


Източник: Indymedia Bulgaria




Твоят коментар



Новини

17.03.2009Вим Вендерс представи в София новия си филм
15.03.2009Забрани по италиански
12.03.2009Триизмерни модели на археологическите материали в Рим
12.03.2009Франко Берарди: Какво е значението на автономията днес?
11.03.2009Шеф на Интер пее "Радка Пиратка"
09.03.2009Италия - криза в туристическия бранш
08.03.2009Българи и италианци празнуват заедно



Follow Bulgaria-Italia on Twitter  Follow Bulgaria-Italia on YouTube   Follow Bulgaria-Italia on LinkedIn

Последни Новини
 

България-Италия
  Портален сайт за България на Италиански език

Новини
  Теми Фокус Автори News Feeds (rss) От Италия (english)