Разказът на писателя излезе в престижна антология под редакцията на известния славист и преводач Джузепе Дел'Агата

"Славянска рикша" беше първият разказ от "Сладко нищо" на Боян Биолчев, който преведох от български на английски език през зимата на 2000-та година. Спомням си, че бях се опитал да науча нещо повече за интелектуалната и емоционалната среда, родила тази краковска история. Но на съответния ми въпрос авторът бе отговорил с разбираща усмивка и описание на известен само нему софийски индивид, Гоше-Попе, който имал по-дълга коса от баща си, а той, баща му - определено имал дълга коса.

Сега чета "Славянска рикша" на италиански език и искам да споделя едно наблюдение и да направя едно заключение. Разказът "Rikscio slavo" е издаден в "Антология на българския разказ" (2006 г.) от Джузепе Дел'Агата, професор по славянска филология в Университета на Пиза. Преводът е на Тереза Торели Ватор, една от 16-те италиански преводачки, работили върху антологията. Включени са 55 разказа от 25 писатели от последните 117 години - от 1889-та ("Иде ли" на Вазов) досега. Книгата продължава традицията да се издава българска литература в Италия. Библиографията на Дел'Агата съдържа над 100 заглавия на такива книги.

Наблюдението ми навярно ще "разгневи" някои теоретици на превеждането. Вярвам обаче, че нещата са такива, каквито са: "Славянска рикша" е пред мен на български, английски и италиански (нека отбележа, че разказът е издаден и на още няколко езика). Варианти или преписи на оригиналния текст ли са преводите? Преди време мой приятел, преподавател в един английски университет, ми обясняваше, че освен двата автентични езика (на оригиналното произведение и езика-цел) съществува и друг, "трети" език на превода (всъщност той издаде и книга за превеждането, озаглавена "Третият език"). Сега не смятам, че той е прав. Препрочитам "Славянска рикша" на български, "Slavonic Rickshaw" на английски и "Rikscio slavo" на италиански и намирам една и съща история, същите герои, място и време, проблеми, решения на проблемите и философски обобщения. Убеждавам се, че преводачите не са съавтори на разказа. Въпреки принципа "красотата е в окото на гледащия", очевидно преводачите не пресъздават текста (той съществува независимо от тях) и преводите не са варианти на текста (те са същия текст). Ще се опитам да докажа това твърдение.

Нека започна със самото заглавие. Думите "рикша" (български), "rickshaw" (английски) и "rikscio" (италиански) произхождат от японската дума "jinrikisha" (jin, човек + riki, сила + sha, кола), означаваща "малка двуколка с покрив, теглена от човек". Рикши се използват в Далечния изток и са еднакво непознати в София, Лондон и Рим; същото се отнася и за Краков, където се развива действието. Съвременните българи, англичани, италианци или пък поляци не се возят в рикши. Познавам площада в Краков с паметника на Мицкевич, описан от Биолчев. Зная също и старите краковски ресторанти като този на Вержинек, в които бутилките с жубрувка и виборова са винаги на място. Но там пред входовете не чакат рикши. Тук не коментирам реалността и фантазията, използвани за постигане на художествен ефект. Твърдя само, че думата "рикша" и целият художествен образ са разбираеми, достъпни, прозрачни за читателя, независимо от използвания език. Следователно думата може да се препише или преведе на друг език и да означава винаги едно и също.

В конкретното заглавие образът се усложнява от прилагателното "славянска". Става въпрос за "славянска рикша" а не за например "ориенталска рикша" или "японска рикша". Разбира се прилагателното "славянска" има една и съща денотация и конотация на трите езика на разказа. Преводачите само са записали съответните еквивалентни фрази - просто са заместили "Славянска рикша" със "Slavonic Rickshaw" или "Rikscio slavo".

Да прочетем и философските обобщения на автора. Това е кратък разказ, написан заради едно изречение. "Славянска рикша" е като стихотворение, съставено заради една дума - тя свети, но може да се забележи само от малцина, защото е затъмнена от блясъка на другите. Как може по-добре да се илюстрира смисълът на живота ("io pensai che il senso della vita possa force consistere in un constante movimento circolare") от това да се опише обикалящата рикша? И какво повече квалификацията: "con delle brevi pause per un sores di vodka"? Заключителната сентенция е типична за стила на Биолчев. Тя е универсална и оригинална на какъвто и език да е написана. Затова и цитатът, който използвам, е на италиански език - значението предполагам се разбира от всеки читател.

Важна функция има и образът на водката; разказвачът сам казва, че "накрая винаги има и една малка ракия". Тя е реалистичният фокус на сюреалистичната картина на разказа. Това е текст за нормални възрастни - не е за малолетни или за моралисти и пуритани. "Славянска рикша" и другите разкази на Биолчев напомнят за хемингуейските безкрайни празници с алкохол, прекъсвани само от изгрева на слънцето. Естествено и тук водката е символ: тя е щастието, вниманието, удоволствието, което постоянно преследваме като капитан Ахав и понякога поемаме на малки глътки. В "Славянска рикша" краят на преследването е оптимистичен. Тук океанът на Моби Дик няма да погълне капитан Ахав и водката няма да сломи героите в сюреалистичния пейзаж под катедралата на Светата Дева. Предполагам, че героите са още пред ресторанта на градския площад в Краков и продължават да раздвижват рикшата на мисълта си.

Заключението, обещано в началото на това есе за италианския превод на прочутия разказ на Биолчев, е свързано с философското обобщение на автора. Сюреалистичният образ на невъзможната "славянска рикша", обикаляща квадратния градски площад в кръг, съдържа много силно внушение за ценността на търсенето в "колелото на историята". И животът на писателя заприличва на живота на краковските герои и на италианските читатели - става "постоянно кръгово движение". В този живот и свят се въртят Хенрик, студентът по право и полският келнер; наред с тях се подскача и Ахав в преследване на някакъв известен само нему бял кит; рее се и Биолчев между небето, сушата и водата. А общата славянска рикша пътува с всички ни на борда си и, както поучава разказът, спира само за глътка водка.