Президентът на Италия Наполитано смята, че политическата система в страната се намира в дълбока криза. На критиките на италианския държавен глава, който след по-малко от месец ще навърши 82 години, се спира в обширна публикация германският вестник "Франкфуртер алгемайне цайтунг". Статията излезе под заглавие "Дълбоко в кризата".

Критиките на италианския президент не са нови. Новото е, че той вече прави разграничения между политически приятели и политически врагове. В своята критика той не щади нито левите нито десните политици, атакува политици и на местно и на национално ниво, с което изпраща недвусмисленото послание, че подобрението няма да дойде нито от ляво, нито от дясно, и че истинската причина за съществуването на сегашните проблеми е идеологическото разделение на лагери.

Наполитано бе член на Комунистическата партия чак до нейния исторически край през 1991 година. Но оттогава той е поостарял и помъдрял, и днес се държи на дистанция от идеологически заразените партии и склонните на всякакви уговорки политици. Той иска резултати за гражданите. Когато реди 13 години Наполитано трябваше да сдаде ръководния си пост в законодателната Камара, изглежда в Италия започваше нова морална революция – прокурорите обвиняваха политическата класа заради корумпираността на системата, гражданите отнеха властта на управляващите хирситян-демократи и социалисти за да си поискат една нова република. Вместо това обаче дойде миланският медиен магнат и милиардер Берлускони. Така се стигна до разделението на италианската политическа сцена на ляво и дясно, на приятели и врагове, до политическото мислене в категориите ляво и дясно.

Когато през 1996 година Проди и неговият изборен съюз “Маслинено клонче” победиха, десните си върнаха на левите. Същата игра на отмъщение се повтори, но с обратен знак, при управлението на Берлускони между 2001 и 2006 година, а сега от 1 година насам виждаме същото и при Проди. Изобщо италианската политика изглежда страда от една и съща болест, водеща до нейното парализиране – управляващите коалиционни партии се барикадират идеологически, а опозиционните сили правят всичко по силите им, със всички възможни средства да саботират действията на управляващите да решават съществуващите проблеми.

Затова и проблемите на Италия днес – през 2007 година, са същите от 1992-ра – годината, в която гражданите се надяваха да стане повратна за страната в политически и морален смисъл. През тези 15 години няма нито един прокаран забележителен проект между Алпите и Сицилия, който да буди възхищение. Най-голямото от всички големи постижения си остава приемането на Италия в европейския икономически и валутен съюз, което едва ли щеше обаче да е възможно, ако страните- партньорки на Италия не си яха позатворили малко очите за някои пропуски, и ако не беше щедрата помощ, оказана на Италия от тогавашния германски канцлер Хелмут Кол.

Вярно е, че кулата в Пиза не е паднала. Но несвършената работа, непочистеното тогава междувременно се е превърнало в още по-голям проблем.

През това време други страни успяха доста да напреднат. В Италия курсът на икономии спря инвестициите за модернизиране на държавния сектор, което днес личи напр. по лошите пътища в общините, по невижданите от десетилетия задръствания по италианските автомагистрали, по състоянието на железниците с някои малки изключения за отделни отсечки, по липсата на модерен обществен транспорт в големите италиански градове. В същото време съдебната система работи толкова бавно колкото рядко преди това, тежката бюрокрация усложнява неимоверно ежедневието на обикновените хора, а здравната система продължава да боледува. Призивите за основен ремонт на пенсионната система остават нечути, както покрай ушите минават и всички искания за реформиране на избирателната система и на партиите.

Диагнозата, която на този фон поставя бившият външен министър и лидер на десните националисти Фини, гласи простичко: Италия е една болна държава. Никой не успя убедително да обори неговата оценка, а критиките на президента Наполитано бяха повторени и от влиятелния бизнесмен Лука ди Монтецемоло. Те бяха изслушани от министър-председателя Проди с каменно изражение на лицето. А единственият негов коментар бе, че коментарът е излишен.Така мислят впрочем и италианците. Но не в полза на политиците.