Включване на кореспондентката на БНР Елена Шаханова в предаването “Хоризонт за вас”

Спортът дарява емоции неприсъщи на обикновеното ежедневие, а волейбола, различни от калчото и това обяснява интереса на българи и италианци през последния месец към световното първенство по волейбол в Япония. Само, че ние уловихме мига, а скуадра адзура не и още проклина първия мач срещу българите, който загуби. Те станаха пети, ние с бронзов медал. Ние имаме играч от световна класа-Матей Казийски, те тепърва ще търсят такъв елемент. Пред тях, бъдещето е някак неясно, пред нас по-светло и оптимистично със потенциала, с който разполагаме.

България-бронз, Полша-сребро, са изненадата на току що завършилото световно първенство. Но това, което се отнася до българите да смаят света и ги доведе до този резултат, а той можеше да завърши и със сребро, защото бразилците са от друга волейболна планета е, че българският отбор игра задружно, колективно, вдъхновено, нещо рядко по нашите земи: ”Българите станаха бразилци”- казаха италианските специалисти. “Що за метаморфоза”- би възкликнал който и да е запалянко, без да се досети, че тайната е чисто човешка. Нека си послужим с два примера, изключително близки с реалното ежедневие, но различни в крайния резултат и колективна цел и как спорта, единствен като човешка дейност учи и възпитава определени качества нужни в живота изобщо:

Пример 1: По време на загряването преди един от мачовете от Световната Лига в Москва тази година, Рикардиньо-разпределителят на бразилците, се ядоса на съотборника си и то не на кой и да е, а на Жиба, че не му подава топката точно. Рикардиньо се връцна и седна на пейката. Жиба, отиде при други двама да завърши загрявката. Треньора Бернардиньо, не им обърна изобщо внимание, а мача и двамата го изиграха така, все едно че нищо не се бе случило преди това. Бразилия победи, взе си поредната Световна Лига и отиде да се готви за Япония.

Пример 2: Полуфиналът в Токио вчера между България и Полша. В третият гейм, при 22:21 за нас, разпределителят Андрей Жеков, сякаш забрави, че в атака на първа линия е и Пламен Константинов, много сигурен и резултатен до момента. Андрей, така разигра нападателните ситуации, че затрудни повече своите отколкото противника, който използва и поведе с 2:1 гейма. При смяната на игрищата, Константинов ядосан от случилото се, говори доста разгорещено с Жеков. Чуждестранните познавачи на българския волейбол, останаха поразени, че след това, българският отбор игра така, сякаш нищо не се беше случило. И бе на прага да обърне нещата в своя полза.

Ето, това е качествен скок в моралното и колективно развитие не само на един отбор, но и на средата, която го заобикаля, поведение на нашите през цялата световна надпревара. И още, нападателите престанаха да се оплакват – класика по принцип във волейбола, когато става дума за разпределителя. Показаха морална устойчивост и техническо майсторство при отиграването на подадените към тях топки. За това и победихме Сърбия в равностойна битка за бронзовите отличия. За това ни сравниха със световния шампион Бразилия, защото без такъв манталитет, до никъде не се стига. Както се казва, дребнавости, интриги и подобни, ги оставихме извън залата. Все пак, моралът, манталитетът и стилът на игра на Бразилия е на бездна разстояние от останалите отбори. Не, че е непобедим. Трудно е да бъде победен. И още нещо, което показва класата на този отбор.

Играчите се радват най-много на онзи съотборник, извършил най-важното действие в основата на игровата ситуация, довело до спечелване на точка. Това не е този, забил най-силно, а онзи от където тръгва след някое трудно, борбено или дълго разиграване осъществяването на крайния желан ефект - точката! Способността на колектива да оцени, поощри и подчертае именно тези индивидуални или групови действия, говори за голяма култура и познание на самите играчи, нещо, което стотици треньори по волейбол по света не притежават.

Браво на Бразилия, защото няма нищо по-трудно от това, последователно да се печели Световна титла! Браво и на нашите, че за пети път печелим медал от Световно първенство. След бронза през 1949, 1952, 1986 година и среброто от 1970, българските волейболисти имат и нещо в повече от своите предшественици-моралът на колектив, който иска и може да бъде по върховете и занапред.